Терминология

Думите са важни.Смисълът и съдържанието, което влагат индивиди, организации и общности в тях, още повече.. В последните години все по-често ми се налага да повтарям това.

Ако отидете на публична въвеждаща лекция за Възстановителното правосъдие, независимо къде – в Лондон, София, Вашингтон или Онтарио, едно от нещата, които първо ще чуете във въвеждащата част е:

Възстановителното правосъдие не е Медиация

Възстановителното правосъдие не е Помирение

Възстановителното правосъдие не „Опрощаване“

Какво кара днешните изследователи и практици постоянно да уточняват какво не е, преди да започнат с дефинициите за ВП, неговите ценности и принципи. Като, че отговорът е в опитът и хода на развитие, бурните отношения в различни групи сред практикуващи и изследователи, дебати и търсения, през годините. Част от това, все още витае като „ехо“ в отношенията между „медиацията“ и „възстановителното правосъдие“, макар отдавна да се усеща успокоение и наместване, ясно очертаване на полета и дефиниции.

И така, да проследим историята на този процес…

След първият документиран, от правната практика на Канада, случай (Elmira) се наблюдава бурно развитие на възстановителните практики в западния свят. Учени и практици от различни сфери в Европа и северна Америка започват все по-смело, публично да поставят въпроса за преосмисляне на наказанията като мярка за въздействие и промяна на правонарушителите. Очевидно е несправянето с престъпността и нейния константен брой както в новоизвършените престъпления, така и в нивата на рецидив. Пенологията започва търсене на алтернативи. Движение в тази посока има години, преди случая Елмайра. (Първата употреба и въвеждане на понятието възстановително правосъдие е на Albert Eglash в няколко негови статии от 1958г. например). Всъщност, без започналото вече преосмисляне и постоянно търсене в различни полета на познанието и практиката Елмайра, не би бил възможен.  Но, всичко до него по-скоро попада в стремеж на „неформалното право и отношения в общността“ да предвижи мисълта, практиката, и законът към нов подход.

Какво се случва?

В края на 70-те години, когато първите програми прилагащи  Конференции Жертва – правонарушител започват бурно развитие, се развихря и  дискусия около терминологията и описанието на процеса. Терминът „медиация“ първоначално отпада, поради условието, което се предполага в него, че двете страни са равнопоставени от една морална гледна точка. Аргументът, с който се отхвърля „медиацията“ е, че в конференцията между „Жертва и правонарушител“,  една от страните е доказано виновна пред другата, тоест не са равнопоставени.

И тъй като основната цел на Конференциите Жертва – правонарушител е да подпомогне жертвите и правонарушителите в решаването на свързаните с престъплението последици и отношения, терминът, който се налага е „помирение“. Той дава възможност за включването на отношенията между страните и тяхното поправяне, като обект на възстановителната практика. Като не се има предвид, онова помирение, в края на което всички се прегръщат и радват. „Помирение“ се ползва в смисъл на осъзнаване на нанесените вреди и произтичащите от тях последици за отделните участници и за отношенията в общността.  И независимо, че „помирението“ се легитимира, в някаква степен и не малко програми започват да се наричат „Програми за помирение на жертви и правонарушители“ (VORP) продължава търсенето на най-подходящото описание, може би не без основание. В този етап отново има връщане към термина „медиация“. Програмите, в зависимост от избора на лидерите и практикуващите в тях, избират единият или другият вариант, за назоваване и описание на възстановителния процес.

Тогава започва разделението и опит за решаване на това объркване. Някои програми изключват и двете понятия, като търсят нови имена в „конференция “ и „диалог“. Една от причините медиацията отново да бъде отхвърлена като понятие прилягащо на възстановителния процес, е че тя често изисква от страните да се адаптират към правилата и формата, на един процес на медиация и е лишена от гъвкавост, позволяваща обратното – процесът да се адаптира към нуждите и възможностите на страните. Също така, употребата на термина „меидация“ предполага за жертвите, че те ще участват в  един процес, в който ще преговарят за компенсация.

Терминът „конференция“ се налага, тай като предполага един партньорски подход, който дава гъвкавост в зависимост от участниците, техния брой и роля, както и включването на по-широк кръг представители на общността.

В заключение още един елемент от контекста 

Възстановителните практики, (през случаят Елмайра) благодарение на прецедентното право, от една „неформална“ форма на работа в общността, започват да се разпознават като легитимни и възможни инструменти за въздействие. Но това отваря онзи голям проблем с интеграцията на един „религиозен“, „духовен“, „Не светски“ светоглед, който западаното общество следва да легитимира като инструммент на правовата светска държава, по някакъв начин. Ако се върнем към случаят Елмайра (Elmira) двама от участващите специалисти – един доброволец и един социален работник, всъщност са част от служителите на Менонитския общностен център (центрове, които обикновено се формират към дадена църква). Подобни примери от българската действителност са енорийските центрове към някои православни, и не само, храмове, които имат чисто социална насоченост и стремеж за подкрепа на хората от енорията в среща с различни предизвикателства от тяхното ежедневие.

До момента, историята показва, че възстановителни практики бързо и успешно се интегрират в общности с традиции, основаващи се на общностна култура с разбиране за свързаността на всеки един неин член. Престъпният акт нарушава отношенията не само между жертва и правонарушител, но накърнява мира в цялата общност.  Затова и най-рано и бързо устойчиво се развиват практиките в Нова Зеландия Австралия, Северна Америка, първоначално сред местното малцинствено население.

В западния християнски свят общностите, които живеят свързано и имат разбиране, осъзнатост за тази свързаност са християнските църковни енории. Затова и те стават естествената люлка на първите възстановителни практики, без да навлизаме в библейските основи за това. Това обаче, в съвременният свят води до едно естествено вътрешно противопоставяне в обществото между светско и религиозно, което не е обект тук, но ефектът от това противоборство може да бъде разпознат в криволиченията и търсенията на най-точния термин, който да избяга от „религиозното“ звучене, за да бъде всеобхватен и направи приложима практиката в една светска държава.

Имам едно твърдо убеждение, че без влизането на случаят Елмайра (Elmira) в официалната съдебна практика, чрез съдебното решение на Съдията Gord McConnell още дълго време, на тези вече съществуващи практики, щеше да се гледа като на неформална и „несериозна“, дори повече от притеснителна форма на „религиозния светоглед“ проява на справедливост.