Ограничения пред Възстановителното правосъдие.

Когато мислим за Възстановителното правосъдие през въпросите „До колко“, „Как“, „Възможно ли е“, „Какво следва да се направи“, неизменно се изправяме пред въпросът за ограниченията. Това е въпрос, с който  се сблъсках преди 15 години и едва доста по-късно осъзнах, че отговорите, които получавах са несъществени, далеч от истината,  ирелевантни на философията на Възстановителното правосъдие. Не защото няма ограничения, а защото идват от съществуващото разбиране за Правосъдие. Един, далеч по-тесен контекст, ограничен от съдържанието на закона и описаните в него процедури и отношения между страните в един правосъден процес. Често отговорите се дават, не от разбирането за справедливост, насочена към лечение и поправяне, а от разбирането за справедливост, основаваща се единствено върху разбирането за възмездие. 

Защо сега проблематизирам тази тема за ограниченията?

От дни насам си мисля (благодарение на подкрепата, която получи идеята за формирането на мрежа от личности целящи изграждането на мирни отношения), че всеки един по отделно може да получи същите обезкуражаващи отговори, които получих аз преди години и да загуби време и усилия, в търсене на аргументи, които всъщност нямат никакво значение, когато са свързани с въпроси и отговори давани единствено от този, по-тесен, контекст.

Или

Ще пиша за ограниченията във възстановителното правосъдие през: 1) личния си опит и 2) водена от желанието да фокусирам енергията на всеки ентусиазиран, искащ да прилага практики от Възстановителното правосъдие, към истинските ограничения и предизвикателства в практиките на Възстановителното правосъдие.

1. Какво показва личния  опит.

Разговори свързани с философията и прилагането на ВП с юристи, специалисти в сферата на наказателното правосъдие и други специалисти,  води до следните отговори през годините
Преди 2003	След 2005	След 2009
– липса на отговор – Няма описана възможност в закона –  Няма съдия, който да отсъди прилагане на подобна мярка –  Няма почва у нас – Това може да се оформи като социална услуга	–   Имаме закон за Медиацията, където е описано кога и как се намесва медиатор. – Имаме закон за пробация, може би може да се вмъкне там, в частта за програми реализирани от НПО – социална услуга	–  Готви се закон за детско правосъдие, който след 2014 започва да се основава на философията на ВП, –  продължава да се предлагат отделни практики като социални услуги, лицензирани от АСП

Което при мен доведе до търсене на възможности в закона и прилагане на терен през създаването на програми в Prison Fellowship Bulgaria:

• Център за рехабилитация за лишени от свобода, социална услуга (2001)
• „Адаптационна среда“ 2003 – 2005 затвор София, 2006 – 2010 затвор Враца
• Център за работа с деца с девиантно и делинкветно поведение, чиято методология е изцяло основа на практики на ВП 2010 – 2012 община Враца, ОС Пробация Враца, ОЗД и РИО
• ECOR – „Адаптационна среда“, изследване, пилотиране на нововъведения, методика 2014 – 2016, затвор Враца

Правя това извеждане на конкретни данни, защото всяка една от тези програми е възстановителна,  като се разполага на различни нива и полета спрямо континуума на ВП и е реализирана в рамките на съществуващият правен контекст.

Или, нито една от тях не е била ограничена от действащият в даден момент закон. Нейната същност като възстановителна практика не е била възпрепятства от съществуващата правна рамка толкова, колкото от  социалния и културния контекст и общностни ценности.

2) Реалните ограничения пред ВП / RJ

Като философия основаваща се на разбирането, че всяко нарушаване на отношенията засяга не само засегнатите от криминално събитие или конфликт, а мирът в цялата общност, то едно от най-големите ограничения би било:

-Липсата на общност, в която то да се реализира. Това може да е институция, организация, училище, квартал или община. В момента, в който тази общност се обедини около ценностите на ВП и започва да мисли отношенията между съставящите я и справедливостта, през ефекта за отделните хора и за себе си, като цяло, то тогава е възможно прилагането на възстановителните практики и то в онази част от континуума, в която ги определяме като изцяло възстановителни.

– Възможност за среща между всички засегнати страни. Това е поредното условие, което би могло да се превърне в ограничение, пред всеки, който иска да развива практики на Възстановителното правосъдие, в контекст, в който липсват  достатъчно разбиране за потребността от лечение и възстановяване не само на отделните индивиди, но и  на общността като засегната страна. Когато говоря за ограниченията пред това да се осъществи една среща имам предвид, дори най-елементарните препятствия като: липса на контакт, невъзможност да се стигне до всички и разбира се, естественото недоверие на всяка една от страните, по пътя към срещата. Понякога, последното е по-лесно преодолимо, от установяването на първоначалния контакт.

-Готовността на страните  за участие в един подобен възстановителен процес. Всяка от засегнатите страни се нуждае от време, за да стане възможна срещата и да стартира възстановителния процес. За разлика от формалния съдебен процес, тук темповете и сроковете се определят спрямо индивидуалната готовност на всеки. И това е добре. Има случаи на тежки престъпления и невъзвратими загуби, за които са необходими години преди да се завърши възстановителния процес, с реална среща на  страните. Важно е да се знае, че след установяването на контакт,  следват поредица от действия, насочени към възстановяването на всички въвлечени и засегнати. При нежелание за среща, се остава на ниво възстановяване, насочено към индивидуалните нужди и потребности (ниво 3), като общността играе активна роля в този процес.

-Способността и подготовката на прилагащите практики на ВП да посрещнат силните емоции, гняв, тъга, скръб, загуба и страдание на  жертвите и техните близки. Независимо от желанието и доброто намерение на всеки, да полага усиля в тази област, ако не е готов и подготвен за работа и среща със страданието, то за него лично, това може да бъде едно непреодолимо препятствие в прилагането на практики,  в подобни случаи.

Или, реалните ограничения  се крият по-скоро в зрелостта на целевите общности, готовността за партньорство на институциите и подготовката на прилагащите практики от възстановителните общности. Готовността за среща на страните е част от възстановителния процес.

Ако една общност, определя себе си само по формални критерии и липсва жив общностен живот, тоест реални отношения, то тя по-лесно ще възприема справедливостта, като еднократен акт на възмездие, отколкото като акт на поправяне на отношенията, процес на лечение и търсене на възстановяване на мира между всички страни. Законите могат да помогнат и стимулират този процес, но не са ограничение пред нито една жива общност!

В тази публикация не се отделя място за добрите тенденции, които съществуват в днешния ден и реалност. Те са още много крехки, но ги има и на тях ще бъде отделено място в следващ пост.

Save