Възстановително правосъдие: ролята на общността. Част II


През месец Януари 2018г., публикувах извадки от Докладът „Възстановително правосъдие: ролята на общността“, представен на Годишната конференция на Академията за наказателно правосъдие, Бостън, март 1995 г. от Пол Макколд, преподавател в Old Dominion University, Норфолк, Вирджиня, департамент по Социология и Наказателно правосъдие. Оригиналният и пълен текст може да прочете в електронният архив на Международният институт по възстановително правосъдие.  Сега ви предлагам втора част от този доклад, който е началото на поредица от текстове посветени на общността и възстановителното правосъдие.12186262_740879759351193_8360674600460585047_o

Запазвам уговорката, че докладът е от 1995, което озачава, че отразява част от дебата в тогавашното американско общество. Малки части от текста, отразяващи тази минала актуална тематика е съкратена, за да не „заглушава“ изключително точните и добре описани процеси и тенденции представени от автора. Друга част, която е изключително близо до настоящите за нас процеси и българският дебат за правосъдие, е оставена.  

Публикувам преводът на този доклад, защото той поставя въпроси, които са предизвиквателство и предпоставка за едно сериозно преосмисляне и анализ на съвременния български контекст.  Препращат ни към размисъл за собствените ни общности и усилия; към резултатите от един процес на отчуждение, неуспешна реформация и възможности, въпреки това.  

Към първата част на доклада

Към парадигмата на възстановителното правосъдие
Един от основните принципи на възстановителното правосъдие е идеята, че нараняването причинено от престъплението е собственост на жертвата, нарушителят и местната общност. „Основните принципи на възстановителното правосъдие изискват фундаментална промяна на властта върху конфликта, свързана с това кой контролира и „притежава“ престъплението в обществото – преминаване на властта от държавата към отделните граждани и местните общности“ (Umbreit, 1994, стр. 162).

Решаването и предотвратяването на престъпления изисква значително усилие от страна на обществото и поемане на отговорност от общността. Понастоящем тази отговорност се избягва двойно:  от общността, която е предоставила всички въпроси свързани с престъпността изцяло в ръцете на държавните агенции и служби, и от последните, които от своя страна считат, че след като виновникът е осъден и признат за виновен, и е с наложено наказание,  тяхната отговорност е поета. (Маршал, 1992 г., стр. 25)

Контролът върху престъпността трябва да бъде „комунизиран“. Повечето престъпления са проблем между правонарушителят и жертвата в рамките на тяхната общност. Повечето престъпления свързани с агресия са извършени между лица, живеещи в една и съща общност. Ето защо това е проблем, който трябва да се реши от всички участващи членове, а не от професионалисти, които всъщност са външни и на проблема и на общността. (Mackey, 1981, стр. 52, цитирайки Bianchi, 1978)

Местната общност е един важен аспект на възстановителното правосъдие в бъдеще. Колкото повече престъплението и интервенциите свързани с него се мислят и интерпретират от гледна точка на социалните конфликти, толкова повече процедурите и резултатите от тях ще се съсредоточат върху междуличностните отношения. Социално интегриращите стратегии за решаване на колфилкти трябва все повече да включват местната общност в производството свързано с обезщетение. Съществуващите социални мрежи следва да бъдат мобилизирани и да се стимулират техните възможности за справяне с девиантното поведение. Активното включване на местната общност би могло да насърчи декриминализацията: отклоняването в поведението става общностен въпрос и така по-ясно се разкриват причинно-следствените връзки и тези свързани с междуличностните отношения, предпоставящи условията за престъпно деяние. (Messmer & Otto, 1992, стр. 2-3)

Силните ВП програми се характеризират със среда, която включва участие и контрол от страна на местната общност. Програмите за помирение между жертви и правонарушители, изглежда, че успяват да отговорят на нуждите на общността и местната култура, където и когато планирането и изпълнението остават местни инициативи; където услугите се възползват или произхождат от тясно сътрудничество с местните ресурси. (Мика, 1992 г., стр. 564)

Може би част от проблема за справяне с престъпността на местно ниво произтича от липсата на чувство за „общност“. Опустошителните условия в нашите градски квартали са както причина, така и резултат от криминален конфликт (Stark, 1987).

Голяма част от проблемите ни произтичат от убитото „добросъседство“ или убитите местни общности. Как можем да насочим към кварталите задача, която предполага, че те са много живи? Нямам наистина добри аргументи, само два слаби. Първо, не е толкова лошо. Смъртта не е пълна. На второ място, една от основните идеи, стоящи зад концепцията „Конфликтът като собственост“, е, че това (бел.блог: отношението съдържащо се в конфликта) е „квартална собственост“. Не частна. Принадлежи към системата. И е желана, разпознавана като жизненоважна за добросъседството. (Christie, 1977, стр. 12)

Дефиниция на общността
Ако досега, като цяло, опитът с „корективни програми в общността“ и „обществена полиция“ ни предлага някакви уроци, то следва тогава с много ясна императивност  да се конкретизира доста внимателно какво разбираме под „общност“ или „общности“ и как и защо тя или те ще бъдат включени. (Harris, 1989, стр. 35)

В рамките на цялостната парадигма на Възстановителното правосъдие общността не може да бъде „a priori“ конкретизирана, тъй като тя зависи от естеството на конфликта към който се отнася.  Концепциите за Възстановителното правосъдие „са пряко свързани с вредите, претърпени в ежедневието и свързаните с тях конфликти, дори когато събитието не е класифицирано като престъпление“ (Peachey 1992, стр. 552). Общността, свързана с всеки един конфликт, ще зависи от редица фактори, включително степента на нанесената вреда, отношенията на спорещите и броят на въвлечените. Има много различни нива на общност, тъй като има и различни нива на спорове. Всеки нарушител и всяка жертва са членове на няколко общности и неформални организации –  лични общности – семейства, приятели, квартални и училищни организации, църкви и обществени организации. Всички сме членове на местни общности, общински подразделения, градски области, държавните, федералните и обществените общности. В крайна сметка всички сме членове на човешката общност.

Представете си спор между подрастващи братя и сестри. Границата на общността, чийто интерес е включен, е ограничена до семейството, като се има предвид вероятното ниво на нараняване. В случай, че конфликтът е налице между женени партньори и нараняването е свързано с физическа вреда, границата на общността с интерес, без съмнение се разширява, за да включи поне други непринадлежащи на семейството членове и асоциирани към него. Когато конфликтът е между посланици от различни държави, обхватът на общността е отново в много по-различен мащаб.

Как тогава трябва да бъде определена общността, когато спорът е „нормално престъпление“ (нападение, грабеж, кражба, вандализъм и т.н.)? Това е вид престъпна вреда, която най-често се определя от степента на обществената опасност. Общността с интерес може да включва цялата американска общественост, тъй като отделните престъпни конфликти допринасят за общия страх от престъпността в нашето общество. Но ако искаме да избегнем „кражбата на конфликта“ (Christie, 1977), изглежда разумно да се обмисли минималната необходима граница на общността, например тази, която се ограничава само до страните, които имат пряк интерес (нужда или отговорност) в конкретния конфликт. „Решаването на конфликта е по-скоро в  компетентността на общността, отколкото в изключителното владение на специализираните юридически организации. Конфликтът не се изважда от общността“ (Cordella, 1991, стр. 42).

За моите цели, когато се отнася за престъпление свързано с насилие, ще използвам терминът „местна общност“ за „социална група от всякакъв мащаб, чиито членове живеят в определена местност, споделят правителство и имат общо културно и историческо наследство“, както е определението дадено в  House College Dictionary (Stein, 1979).  Съществува и личната общност. Това включва лицата, които познават и са лично замесени в живота на жертвата и / или нарушителя. Освен случаите, в които привеждам като пример понятието „лична общност“, имам предвид местната общност, както е определено по-горе. Ролята на местната общност е основният фокус на този документ.

Полезна рамка при разглеждането на ролята на страните, участващи във възстановителни конфликтни подходи, е предоставена от пастор Вирджиния Маккей (1990 г., стр.42). Жертвата, нарушителят и обществото имат роли, дефинирани от нанесената вреда и съответните им потребности, както и отговорностите им във връзка с даден конфликт.

Травма / нараняване Нужда Отговорност
Жертва
Правонарушител
Общност
Общество

Изглежда има пряка връзка между нараняването, нуждата и отговорността. Травмите, причинени от престъплението, водят до необходимостта от поправяне на тези наранявания, а необходимостта от поправяне на нараняванията носи отговорност за предприемане на положителни действия за удовлетворяване на тези нужди. В следващия раздел се разглеждат нараняванията, нуждите и отговорностите на местната общност, както е представено в наличната литература за възстановителното правосъдие от началото на 1995 г., за да се оцени настоящото ниво на развитие на парадигмата по това измерение.

Нуждите и отговорностите на общността
Възстановителното правосъдие се опитва да посрещне нуждите на жертвата, нарушителят и общността. Какви тогава, са нуждите на общността? Разбира се, общността се нуждае от чувство за справедливост. Подобно на жертвата, местната общност страда от загуба на чувство за сигурност и трябва да бъде уверена, че се прави нещо за нея и че се предприемат стъпки, за да се предотврати повторното й нараняване. (Zehr, 1990, pp. 194-195).

Общностите трябва да знаят, че ще има твърд и непосредствен отговор на насилствените престъпления – такова поведение няма да бъде толерирано. В противен случай страхът и чувството за безнадеждност започват да се разпростират, което само по себе си може да усили престъпната девиация (Stark, 1987) и може да окаже неблагоприятно влияние върху икономическите условия, насърчавайки още повече криминалната девиация и страхът в местната общност. „Може би нищо не може да се направи или няма да се направи, но кварталите може да сметнат за нетърпимо, че нищо не се е случило.“ (Christie, 1977, стр. 10)

Често споменаван аспект на нуждите на общността е нуждата от чувство за безопасност. „Безопасността е първото съображение на общността. Всички решения относно болките, изършени от престъпления, трябва да се основават на това съображение.“ (Mackey, 1990, стр. 60)

Първото понятие или предпоставка на този модел … е, че отговорите на сексуално агресивното поведение на непълнолетни ще се основават на индивидуална и общностна безопасност. Всеки има право да се чувства и да бъде в безопасност от сексуално насилие в своето семейство и общност. (Knopp, 1992, стр. 4)

Общностите не само имат нужда от конкретни отговори, но имат и абсолютна  отговорност за осигуряването им.

Доколкото се съгласяваме с продължаващата ескалация на социалния контрол, от страна на държавата, ние съответно намаляваме перспективите за сигурността, която не може да бъде постигната чрез насилие. (Harris, 1991, стр. 92)

Това включва четири конкретни действия (на общността):

1) да действа незабавно, за да защити жертвата и другите от по-нататъшни вреди от извършителя,

2) да действа незабавно, за да защити нарушителя от отмъщение,

3) да постави началото на лечебния процес на възстановителното правосъдие (което означава осигуряване на ресурси, за плащане на сметката) , и

4) създаване на най-благоприятни условия за пълното възстановяване на жертвата и извършителя. (Комисия за наказателно правосъдие, 1989 г.)

„Гражданите и общностите, жертви на физически, емоционални или икономически вреди, са справедливо гневни и изискват мерки за справяне с несправедливостта, която този гняв представлява.“ Общностите се нуждаят от механизъм за възстановяване от психологическата вреда, причинена от престъпни конфликти – „ритуали на прошка и освобождаване от гняв“ (Gehm 1992, стр. 548). „Дори ако някогашни несправедливости никога не могат да бъдат компенсирани в достатъчна степен, то може да бъде  възстановено чувството за справедливост, да се усети, че всеки се опитва“. (Harris, 1989, стр. 40)

Крайната цел трябва да бъде намирането на средство, чрез което институционалният контрол и налагането на официална дисциплина да отстъпи  място на контрола от общността, саморегулирането и самодисциплината – като същевременно гарантира индивидуалните права [овластяване на общността], включва насърчаване на общностите да поемат отговорност за собствените си правила. Това прави общностите отговорни и изглежда ги укрепва в този процес (Moore, 1994, pp. 4-5).

Част от решението водещо към  умиротворяване е самият процес. Делегирането на правомощия на местните общности да търсят отговор на собствените си конфликти отговаря на нуждите на общността за поправяне на психологическите наранявания и гнева на престъпността и спомага за подхранване на чувството за общност, изграждането на отговорно стопанисване.

Подобно на конкретната индивидуална жертва, общността има нужда да внесе смисъл в престъпността и да развие емоционално разбиране към конфликта. Това изисква персонално разбиране, а не „описание на престъпниците като нечовешки същества“. (Christie, 1977, стр. 8)

При сексуалните престъпления, например, трудността за общността е да персонализира болките на жертвата и нуждите и отговорностите на извършителя, без прекалено да индивидуализира въпроса за престъплението. Прекаленото индивидуализиране в престъпленията с домашно насилие води до поставянето ни в безпомощна ролята срещу сексизма и толерантността към  насилието в нашето общество. Прекаленото индивидуализиране на други престъпления може да остави непроменими позициите и ролите към расизма и класовите различия. (Mackey, 1990, стр. 42)

Общността трябва да разбере човешките измерения на криминалните конфликти. Трябва да разбере, че повечето престъпни вреди са извършени между личности, които се познават, членове на местната общност. Общността се нуждае от разбиране на престъплението като междуличностен конфликт и като възможност за помирение на жертвата с нарушителят и нарушителят с общността.

Чрез помирението трябва да определим най-доброто за всеки един, заради самият него или нея, а не заради общността или обществото. Целта на помирението е съвсем проста; да съберем отчуждените елементи на общността и да възстановим първоначалното доверие между тези елементи. Сред онези, които трябва да бъдат помирени са престъпниците, жертвите и, най-важното, обществото като цяло. Ако самата общност не възстанови доверието си към престъпниците, те остават изолирани и отчуждени от общността …. Помирението поправя вредата от конфликта. То възстановява хармонията и баланса на общността. (Cordella, 1991, стр. 42)

Травмата на общността е свързана с равновесието в отношенията – сред членовете на общността. Травмата от нарушения мир изисква местно усилие за възстановяване на хармонията в общността. В нашите общности има отчаяна нужда от „социално интегриращи интервенции“ (Messmer & Otto, 1992, стр. 1)

Основната цел, за която трябва да се стремим, е „шалом“. Тоест, трябва да се стремим към възстановяването на отношенията, там където взаимоотношенията са били нарушени от престъпния акт. Именно това изисква справедливостта … (Northey, 1992, стр. 33)

Стратегията за овластяване дава възможност на местните общности да отговорят на нуждата си за мир. Овластяването на жертвата им позволява да посрещнат нуждата си от контрол и ред. Упълномощаването на нарушителя им позволява да поемат отговорност. Това овластяване създава потенциал за динамични и иновативни решения на проблемите, свързани с произхода на престъпността, включително самите социални норми.

Вместо да налагат спазването на нормите, самите норми се отварят за обсъждане: Необходимо е да се попитаме, кои етични мерки използват възстановителното правосъдие за разграничаване на целите му, какви норми на нормалност следва и до каква степен тези стандарти са обвързващи. До степента, в която клиентите са свободни да говорят сами за себе си и до степента, в която човек ги слуша, се увеличават възможностите на всички участници да се разбират помежду си в един условен свят – не само по отношение на другите, но и по отношение на самите себе си. Съответствието с нормите предполага свобода във всеки отделен случай, свобода да не се съгласяваме. Съответно, нормативният морал трябва да се прилага и към процеса на постигане на консенсус. Разграничаване между съвместимото и отклоняващото се поведение би било полезно и възможно. (Messmer & Otto, 1992, стр. 12)

Както нарушителят, така и общността споделят отговорността за отговорите, към които се пристъпва в наказателните престъпления. „Трансформиращото правосъдие признава, че както нарушителят, така и обществото са изиграли някаква роля в създаването на проблема и споделят отговорността за предоставянето на компенсация“. (Morris, 1994, стр. 5) Ако нарушителите трябва да бъдат подведени под отговорност и се очаква да се държат отговорно, общността също трябва да поеме отговорността си както за нараняването, така и за лечението.

[М] всяка от нуждите, които жертвата и обществото имат в резултат на престъплението, са извън възможностите на правонарушителите за възстановяване на справедливостта. А нарушителите имат и нужди. Това е отговорност на обществото: да се посрещнат нуждите,  на които индивидите сами не могат да отговорят. По този начин определени задълженията от страна на общността произхождат и от престъплението. (Zehr 1990, стр. 199)

Държането на извършителя, отговорен пред жертвата и изискването за  поемане на отговорност и за поправяне на стореното от негова страна, както и неговата невъзможност да изпълни това,  са отговорност на местната общност.

Ако трябва да очакваме активна отговорност от страна на нарушителя, тогава трябва да можем да балансираме това с приемането на отговорност от страна на общността  да подкрепим тези усилия, защото причините за престъпността са както в личността, така и  в социалните договорености. А в случая с правонарушителите, често това са най-малко способните и изобретателни хора в поемането на стъпки към самостоятелно  коригиране. Като подпомагат  подобряването на отношенията  между жертвите и тях, общностите също ще се подобрят в полза на всички. (Маршал, 1992 г., стр. 25)

„… Трансформиращото правосъдие се справя с дълбоката нужда на извършителите да поемат отговорност за престъплението си, но също така да намерят изцеление за причините, като приемат социални мерки за предотвратяване на повторение. По подобен начин, нуждите на обществото от лечение и сигурност, се посрещат максимално чрез процесите на овластяване и сътрудничество в хода на изграждане на трансформативната справедливост. “ (Morris, 1994, стр. 5)

Обществото не само има нужда от осъществяването на твърди интегративни мерки относно престъпността, конфликтите имат важен принос за общностите (Prothrow-Stith, 1991). Всеки конфликт представлява възможност за потвърждаване значението на всеки член на общността за нейното „здраве“, като цяло. Всеки от тях дава възможност да се демонстрират полезни подходи за разрешаване на конфликти и отново да потвърди правото на всеки член да бъде в безопасност  и сигурен за своето имущество. Всеки, който ранява друг, трябва да поеме отговорността за поправяне на тези наранявания. Това трябва да бъде публичният урок за възстановителния отговор на престъпността.

Обществената образователна функция, в хода на един възстановителен процес е може би най-малко, изрично споменаваната роля на общността в парадигмата досега. Повечето автори обсъждат важността на по-широката парадигма, като предлагат възстановителни подходи за всички нива на конфликт. Отговорността за осъществяването на мирни решения за разрешаване на проблеми при общи конфликти също се разглежда като задължение на общността. Застъпниците на възстановителното правосъдие винаги са признавали необходимостта от прилагане на ненаказателни подходи към всички конфликти в обществото, „да помагат на жертвите и техните семейства да осъзнаят както безполезността, така и контрапродуктивността на възмездието“ (Маккей, 1981, с. 52). Една от целите на възстановителното правосъдие е общуването в общността, включително „общностният образователен компонент, който подчертава алтернативната парадигма на справедливостта, цели повишаване грамотността за разрешаване на спорове и умиротворяване, ангажирането на местните програми за решаване на спорове, доброволното набиране на служители и други“ Mika, p. 565, 1992).

Една от най-последователно споменаваните нужди на общността, в литературата за възстановителното правосъдие, е  нуждата от механизъм, който може да разглежда и променя съществуващите социални структури, които са криминогенни, и крият основните причини за престъпни конфликти. Докато широко се обсъжда необходимостта от усилия за първична превенция, тя е и най-слабо прилагана на практика. И все пак, системната реформа е главното и присъства на главно място в парадигмата на Restorative Justice. „За да бъде справедливо наказанието, изходът и процесът трябва да се свържат с първоначално погрешното. Все пак общественият контекст трябва да се разглежда като справедлив и това поражда по-големи въпроси за социалната, икономическата и политическата справедливост“ (Zehr 1990, стр. 210).

Размерът, характерът и източниците на конфликт предполагат, че стратегиите за овластяване, включително помирението и компенсацията, трябва да се движат далеч, отвъд улесняването на едно приятно съжителстване между отделните хора. Структурните измерения на местните конфликти водят към по-амбициозна програма в областта на правосъдието. (Мика, 1992 г., стр. 567)

Основните усилия за превенция не съществуват в наказателния подход към престъпността. Имаме дълга история на индивидуализиране на престъпността и реакцията към нея. „Повечето американци нямат силно чувство за последици, те не гледат на проблема с престъпността в своя социален контекст, нито разглеждат социално-икономическия генезис на така наречената престъпна дейност“ (Mackey, 1981, p. 51 ). Трябва да има механизъм за обратна връзка между повтарящите се реакции към отделни конфликти, за да се признаят по-големите модели между тези конфликти и социалните структури, които ги произвеждат.

Има много общностни програми и образователни материали, които преподават стратегии, предназначени да предотвратят виктимизацията. Програмата „По-безопасно общество“ се застъпва за обучението на децата и жените, в това, че  притежават и контролират собствените си тела и обучават мъжете, че имат задължението да зачитат това. Въпреки, че трябва да променим законите и социалните политики, за да постигнем това, съществуват отлични програми, които преподават тези ценности на мъжете, жените и  децата. (Knopp, 1991, стр. 190)

В дългосрочен план безопасността на общността зависи от икономическите условия и дистрибутивното правосъдие (бел.от блога: правосъдие основаващо се на терапевтично третиране), като най-добрата политика за превенция на престъпността. Това включва пълна заетост, качествено образование, програми за семейна подкрепа в общността, внимание към жертвите и интензивни програми за рехабилитация на нарушителите. (Mackey, 1994)

[Общността е отговорна за установяването на мир.] Мирът е динамика основаваща се на сътрудничеството, която се развива в общността. Това ангажира общността със зачитане правата на своите членове и със спомагане за разрешаването на конфликтите между тях. Това включва разглеждане на основните фактори, които могат да допринесат за развитието на конфликти, като например икономическа, социална и расова несправедливост, както и разрушаването на общите ценности. (Van Ness, 1989, стр. 24)

Но обществото трябва също така да изследва своята отговорност за дадени поведения – трябва да разкрие обществените корени на сексуалното насилие, да ги разбере и да намери начини за намаляване потенциала на това насилие. „(Knopp, 1991, стр. 192)

Именно идеята за възстановителен модел отразява дълбокия интерес не само към поправянето на вредата, извършена в миналото, но и към стремежът към по-добро бъдеще, към бъдещето, в което хората живеят „в правилна връзка“ помежду си, предимно социално и духовно, както го изтъква Хауърд Зехр в тази книга, което изисква ангажимент за сериозно изследване на факторите, които допринасят за престъпността, конфликтите и несправедливостта, и за предприемането на действия за облекчаване или елиминиране на тези фактори (Harris, 1989 , стр. 33)

Една феминистка ориентация води до по-голямо осъзнаване на ролята и отговорността на обществото, а не само на индивида, в развитието на конфликта. Това предполага, че индивидите, групите и обществата трябва да поемат по-голяма отговорност за предотвратяването и намаляването на тези условия, ценности и структури, които произвеждат и подкрепят насилието и борбата „(Harris, 1991, с. 93)

Местните общности имат редица потребности, които произтичат от конфликтите свързани с престъпление. Този документ идентифицира пет общи потребности на местните общности: 1) чувство за справедливост, 2) овластяване на общността при разрешаването на конфликти, 3) възстановяване на мирните отношения между конфликтуващите индивиди и техните социални взаимоотношения и реинтегриране както на жертвата, така и на нарушителя в любяща общност, 4) чувство за безопасност и надежда и 5) конкретни действия за предотвратяване възникването на подобни конфликти.

Отговорностите на идентифицираните местни общности са: 1) да действат незабавно, за да защитят жертвата и извършителя, 2) да държат извършителите отговорни и да настояват за активно участие на заинтересованите страни в процеса на разрешаване, 3) да предоставят местните ресурси на жертвата и нарушителят в търсене на тяхното изцеление 4) да осигури обществено образование и да служи като модел за мирни процеси за разрешаване на конфликти и 5) да търси системните източници на повтарящите се конфликти и да насърчава подобряването на условията, които ги пораждат.

Но обществото –  нашата страна като цяло – също не участва в процеса на местното възстановително производство? Може да се твърди, че обществото е косвена жертва и / или косвена жертва на местната престъпност в резултат на страът и опасенията, разпространявани чрез съвременните медии. Съществуващата литература предполага, че тъй като обществото е непряка жертва, то е отговорно да участва само по непряк начин, например като подкрепя и насърчава лечебния процес на местно ниво. „Държавното финансиране е ключът към доброто обслужване на жертвите  и трябва да бъде гарантирано от целеви бюджети гарантирани от законодателните органи“. (Knopp, 1991, стр. 190) Може би правителството трябва да се включи само когато местният процес не функционира или изисква ресурси, които не са налични на местно ниво.

Изпълнение на парадигмата за възстановително правосъдие 

Макар че няма действащи модели на цялостна система за възстановително правосъдие, съществуват редица обещаващи подходи. Сред тях са: моделът на Нова Зеландия за конференции на семейните групи (бел. от блога: добили у нас популярност като „Фамилни групови конференции“ или описани в проектозаконът за отклоняване от наказателно производство и налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица като „семеен съвет“) (Morris, Maxwell & Robertson, 1993, McElrea, 1994) и австралийския модел на „Конференции за действие на общността“ (Moore, 1994) (бел.от блога: този модел може да бъде срещнат в литературата под общото название „възстановителни конференции“ или възстановителни кноференции „Жертва – правонарушител“, т.к. изпълнява всички условия на ВП: участие и реална среща между засегнатите страни, едно по-широко включване на широката общност и подкрепа и грижа за страните).

Конференциите за действие на общността „обхващат извършителя (ите) на престъплението и жертвата (ите) на това престъпление заедно със семействата и приятелите на жертвите и нарушителите. Всяка конференция се координира от полицейски служител, чиято роля е да насърчава участниците да постигнат някакви колективни договори за това как най-добре да се сведат до минимум трайните вреди, произтичащи от престъпното поведение. Споразуменията обикновено включват известни договорености за подходящо възстановяване и поправяне … Програмата има няколко цели: едната е да даде възможност на жертвите на обидното/престъпното поведение да участват в официалния отговор към това поведение. Другата цел е да се предоставят на нарушителите възможности да разберат последиците от действията си,  следваща цел е се да включи по-широката общност от хора, които са били неблагоприятно засегнати от тези действия. На практика, тези три цели не могат да бъдат разделени една от друга. Участието на една по-широка общност от хора насърчава и подкрепя участието на жертвите и едновременно с това помага на младите нарушители да осъзнаят колко големи са последиците от техните действия. (Moore, 1994, стр. 5)

Този подход към практиката на възстановителното правосъдие изисква местен контрол върху процеса. Отговорът на общността включва всички първични и вторични жертви и личните общности на жертвите и нарушителите. Местната полиция отговаря за координирането на процеса, но не контролира резултатът. Тези членове на общността, които имат пряк принос върху резултатът, имат правомощия да предоставят конкретни и социално значими изисквания и подобрителни решения. Утвърждаването и приемането на жертвата и нарушителя в техните лични общности и местната общност като цяло се осъществява.  Общностното чувство за справедливост и мир е възстановено, знаейки, че всеки един от тях е „направил нещо за него“. Ресурсите на общността са на разположение за посрещане потребностите на жертвата и извършителят, а моделът за мирно разрешаване на конфликти се разиграва в един „обществен форум“ отново и отново, за да се учи цялата общност.

Този подход не отделя индивидите от свързаната с тях общност, рационалността от емоциите или справедливостта от нуждите. Нито пък се основава на конкурентните оценки на експертите. Вместо това, когато престъпното поведение е произвело правонарушител и жертва,  дава възможност на общността на най-засегнатите да потърсят някакво решение. Те имат толкова добър шанс, колкото всеки,  да  постигнат решение, и заслужават възможност да го направят. (Moore, 1994, стр. 5)

Конференциите за действие на общността в Австралия са може би най-изчерпателният подход за посредничество между жертвите и нарушителите, към днешна дата. Тази програма е основният отговор при умерено тежките престъпления от страна на непълнолетни в страната. По-леките наранявания, които не си струват времето и усилията за организирането на конференция, се отнасят за разрешаване до съществуващи местни ресурси, главно родители. Много тежките престъпления, извършени от непълнолетни и от възрастните все още се разглеждат в рамките на по-голямата система на наказателното правосъдие, въпреки че усилията за разширяване на възстановителния процес в тези случаи вече са в ход. Сериозните наранявания на хора изискват по-сложен отговор, за да се отговори на нуждите на общността и да се отговори на нуждите както на жертвите, така и на нарушителите. И остава диспропорцията в интересът към този подход. Механизмите за промяна на социалните структури, които водят до насилие и осигуряването на усилия за първична и вторична превенция, остават все още неразработени.

За да се постигне мирно изцеление в конфликта, правосъдието се стреми да персонализира конфликта, нараняването, отговорността и участващите в него страни страни да се ангажират и трансформират силните лични емоции, преживени от жертвата и от извършителя по време на престъплението. Това изисква жертвата и нарушителят да имат възможност да се познават един друг (макар само за кратко), в балансирано, уважително отношение. Този вид лично възстановяване от престъплението включва лични усилия и ангажираност от страна на индивидите и създава процес, който изглежда почти органичен по своя характер. „Резултатът от конференцията е нещо, което израства от взаимодействието на тези различни интереси,  по един творчески начин“ (McElrea, 1994).

Основната цел на възстановителното правосъдие е овластяването на жертвите, нарушителите и общностите. Общностите трябва първо да имат право да контролират собствените си конфликти – да контролират апарата на наказателното правораздаване. Преобладаващото мнозинство от полицията, съдилищата и затворите са управлявани от местни структури на държавата  разположени в общините. Системата на наказателното правосъдие всъщност не е отделна единица от общностите. Преминаването към общностни политики и  „поправяне“ в общността следва да бъде допълнително насърчавано, да бъде подложено на контрол от местната общност и по-пряко да се включат гражданите на местната общност. Трябва да се насърчават и укрепват програмите за самоусъвършенстване на общностите, произлизащи от тях самите .. (Sulton, 1990, McCoy, 1994).

Общностите трябва да бъдат овластени да създават и „подхранват4 процеса на възстановителното правосъдие. Естеството на процеса включва пряко овластяаване на жертвата и нарушителят, тъй като те взаимодействат и се договарят за възстановителни условия. Местните общности трябва да предоставят модел за управление на лични конфликти в цялата общност. Стратегиите за превенция на престъпността и за управление на конфликтите трябва да бъдат насочени по-скоро към първичната и вторичната превенция, а усилията по-нататък трябва да бъдат персонални, интегриращи и общностни. Основната цел в отговора на обществото към неправомерното деяние трябва да включва силно и ясно отхвърляне на наказанието, в полза на лечебните подходи и превантивните усилия, целящи да сведат до минимум нараняванията.

Един от най-последователно споменаваните принципи на възстановителното правосъдие е осигуряването на механизъм, който да постави въпроси към съществуващите норми и предизвика промяна на съществуващите социални структури. Докато широко се обсъжда възможността за структурна реформа, програмите за тази възможност са най-слабо развити. Как могат да се открият моделите на социални заболявания в процеса на възстановителното правосъдие, които да доведат до по-големи социални промени? Някои от разкритите потребности могат да бъдат посрещнати от общността, като образованието за родители и механизмите за алтернативно разрешаване на конфликти. Но как може всяка общност да промени икономическите условия и социалните структури, които допринасят за престъпността? Средствата, необходими за промяна на структурните неравенства, могат да бъдат посрещнати само от по-големи политически структури. Ако нашите демократични политически институции отговаряха на нуждите на общностите, те щяха да бъдат източник на социална справедливост. Може би тук са съображенията, необходими за дефинирането на подходящата роля и функция на „правителството“ или „обществото“ в парадигмата на възстановителното правосъдие, но такива съображения са извън обхвата на този документ.

Само ако нашите демократични политически институции подкрепят възстановителния процес и осигурят ресурси и отзивчивост към нуждите на местната общност, може да се реализира потенциала на една сигурна общност. По този начин ще се родят едни по-побезопасни и по-справедливи социални стратегии, като част от една многостепенна и взаимозависима програма за социална промяна, застъпваща се за признаване и приемане на социалната отговорност.

Очевидна е необходимостта от нова система на възстановително правосъдие, основаващо се на социална и икономическа справедливост и на загриженост и уважение към всички жертви и нарушители, нова система, базирана на средства за защита и възстановяване, а не на наказанието „лишаване от свобода“ и пренебрегване на жертви, нова система, основаваща се на  грижата в общността, … [където] властта и равнопоставеността на всички първични социални стоки – свобода, възможност, доходи, богатство, даващи основа за самоуважението – са институционално структурирани и разпределени на всички членове на общността и където духът на помирението преобладава. (Knopp, 1991, pp. 183-184)

Препратки към цитираните от автора текстове може да видите в края на оригиналния текст 

 

 

 

 

Advertisements