ВЪВЕЖДАНЕ НА ВЪЗСТАНОВИТЕЛНОТО ПРАВОСЪДИЕ В СЕВЕРНА ИРЛАНДИЯ. ЧАСТ II

Този текст е резултат от участието ми в проведената на 02.10.2018г., в СУ „Св. Климент Охридски“ публична лекция „Modus operandi на възстановителното правосъдие с деца” и презентациите на Тим Чапман, Председател на Европейският форум за възстановително правосъдие (EFRJ) и Хю Кемпбел. И двамата са преподаватели в Университета „Ълстър” в Белфаст. Организатори на събитието бяха Магистърската програма „Социално-възпитателна и пробационна дейност с правонарушители“ към ФНПП и Института по социални дейности и практики (ИСДП).  Повече за самото събитие търсете на страницата на ИСДП

Както и в първата част, така и тук продължавам да следвам структурата в изложението на Тим Чапман. Липсата на запис на презентацията му доведе до едно интересно проучване на фактите и ценни открития. Едно от тях е снимката на Криспин Родуел, илюстрираща много добре трансформацията и усилията на Северно-Ирландското общество да променят съществуващата култура на насилието. 

Макар световният отзвук от снимката да е изненада за нейният автор (виж повече за историята на снимката тук) тя отразява духът на времето и нагласите, в по-голяма част от ирландското общество. Снимката е заснета в навечерието на 31 Август 1994г, когато ИРА съобщава пълно спиране на бойните си действия. До „Споразумението от Разпети петък“ (повече за споразумението виж в първа част) остават още 4 години и още един атентат. Но вече е дошло „време за мир“.  

Разработването на програми за възстановително правосъдие в общността

Около 1998 г. стартира създаването на програми за възстановително правосъдие в общността, които изрично посочват ненасилствени подходи и алтернативи в прилагането и изпълнението на наказания над паравоенните формирования, както в лоялните на юнионистите, така и в лоялните на националистите области на  Северна Ирландия –  за да „се спре с“ престъпленията (McEvoy и Eriksson 2008). Започвайки в райони с много силни общностни връзки и уважение към бившите бойци, освободени като част от мирния процес, програмите, целят да осигурят безопасна комуникация и съзнателно използване на възстановителни принципи, за да позволят на общностите да се справят с инциденти и проблеми, особено при тези, в които участват млади нарушители.

Но всичко има своята предистория

Някои от програмите стартират като отделни проекти още през 1992г., под егидата на Extern и NIACRO, чрез проекта „Youthlink“ . Youthlink работи с млади правонарушители, каквито например са участващите в незаконни ралита в Западен Белфаст. Младежите  често са дребни информатори и следователно са застрашени от ИРА. За да могат да закрилят младежите от наказания и заплахи от страна на ИРА, NIACRO редовно водят диалог и преговори с нейни представители. Това води до постоянна критика към организацията, след която NIACRO са помолени да ограничат дейността си до „изясняване“ ситуацията с ИРА. Тогава, работата по предпазването на младите хора от  заплахите на ИРА,  преминава  в Challenge for Youth, също финансирана от NIACRO. През 1994 г. NIACRO получава средства от „Атлантически филантропи“  (AP) за финансирането на два пилотни проекта: един в националистически и един в юниониски район. Изследванията, извършени като част от тези проекти, водят до създаването на „Алтернативи в Северна Ирландия“. От националистическа страна, следващата стъпка е направена от група от академици и експерти, които в ясен диалог с ИРА, заявяват, че искат да напуснат битките, но са под натиска на общността, за да продължат да са с ИРА. На този етап не се споменава възстановителното правосъдие. Концепцията за възстановителното правосъдие е внедрена в последствие, когато през 1996 г. един от основателите на CRJI присъства на университетски курс в САЩ, воден от  проф. Хауърд Зехр. През 1997 г. е публикувана „The Blue Book: Designing a System of Restorative Community Justice in Northern Ireland: A Discussion Document „ . Малко след това републиканското издание „Фоблахт“ съобщава, че Републиканското движение вече не е одобрява побоите и наказанията и че ранените страни трябва, вместо това, да се обърнат към общностното възстановително правосъдие. През 1998 г. CRJI е официално създаден с финансиране от „Атлантически Филантропи“ (АР), насочено чрез NIACRO, и под редовно осъществявания мониторинг и оценка на проф. Хари Мика. NIACRO управлява два транша финансирани от АР, като така финансира CRJI до 2002. От 2003 г. до 2006 г. AP финансира директно CRJI.

Отново ще направя препратка към първата част от историята на възстановителното правосъдие в Северна Ирландия. „Споразумението от Разпети петък“ е от  1998г.  След неговото постигане, в Северна Ирландия, макар и не така лесно, започва процес на промяна на културата на насилие. То е предхождано от вече силно формирана нагласа в общността към невъзможност да се продължи по този „кървав“ път на постоянно насилие и последващо го възмездие. Явни стъпки са проявите на NIACOR и други организации, в малките общности. Макар и да са критикувани и неразбирани от страните, опитвайки се предпазят младежите, всъщност те започват да действат възстановително. Опитват се да говорят със страните. Разбира се, тогава това се интерпретира като заплаха, тъй като една от страните е ИРА.

Нормотворчество, политики и действия в общността

След започналият процес на промяна на културата на насилие и преразглеждане на съществуващото законодателство, започва и развитието на възстановителни практики в общностите.

CRJI стартира в националистическите райони  на Белфаст и Лондондери с четири пилотни проекта, като работят по случаи сезирани от членове на общността. Първоначално, подобно на на републиканското движение, програмите не искат да имат връзка с полицията, въпреки че имат контакти с други агенции, като пробационната служба, например. „Алтернативи за Северна Ирландия“  (първоначално Greater Shankhill Алтернативи, вече обикновено наричани „Алтернативи“) се разполагат в райони на Белфаст, свързани с UVF. И двете програми работят с млади хора, застрашени от паравоенни организации (заплаха от насилие или отстраняване от района или Северна Ирландия), като извършват  посредничество или провеждат конференции между жертви и нарушители, като проследяват как се изпълняват сключените договори / споразумения за постигане на резултати. „Алтернативите“, които имат известни контакти с полицията, предлагат редица възстановителни практики и работят с млади хора с антисоциално или делинквентно поведение, като осъществяват и  превантивна работа с младежи, изложени на риск. Средно статистически CRJI работи с около 700 случая годишно, докато „Алтернативите“ работят с около 400 (McEvoy и Eriksson 2008). Случаите са в рамките на малки, силно свързани общности, като  голяма част от Белфаст (и други части на Северна Ирландия) не са покрити.

Взаимоотношенията с държавата, както по отношение на създателите на политики в областта на наказателното правораздаване, така и по отношение на агенциите свързани с наказателно правосъдие, са сложни и изпълнени предизвикателства. Първоначално правителството възприема програмите за ВП в общността като опитващи се сами да се справят с престъпността, без да се съобразяват с държавните агенции, поради възможността от двойно застрашаване на извършителите на престъпления и продължаващата паравоенна дейност. От своя страна, програмите за ВП в общността считат, че те са недооценени в техните усилия и приносът им в успеха за намаляване на насилието и заплахите от наказания, както и за ангажираността си с принципите на правата на човека и  предоставянето навъзстановителни практики за техните общности. Органите, които осъществяват надзор върху прилагането на наказателното правосъдие и на мирния процес (комисарят по правораздаването и Международната комисия за наблюдение), настоятелно призовават  правителството да предостави законово основание и ръководство, във набирането на средства и финансирането на програмите за ВП в общностите. Така в крайна сметка се стига до съгласие и протоколът от 2007.

Протоколът (Северна Ирландия 2007), с който се съгласяват както CRJI, така и Alternatives, предполага акредитация на програмите от правителството, с което и потенциалния достъп до финансиране. В замяна на това, програмите следва да бъдат инспектирани от Инспектората за наказателно правосъдие, да са обучили персонал и доброволци (по-голямата част от обучението се извършва първоначално от Университета в Ълстър) и да има система за подаване на жалби от страна на Пробационния съвет (ПС). Освен това, следва да е налице време и да се предприемат стъпки за вземане на решение – кой може да се ангажира със случая. Организациите в общността са длъжни да докладват  случаите и досиета, които са им подадени от общността в ПС, който следва да се съгласи случаят да се поеме от организацията, която докладва случаят. Следователно, след доклад от програмата, полицията  разследва случаят, а след това ПС решава да не преследва и наказва, след като  програмата ще работи с делото. Протоколът се прилага официално във всички случаи, в които програмите се стремят да се подкрепят страните при акт на престъпление – включително и тези, касаещи възрастни, но са предназначени за престъпления от „ниско ниво“. Като престъпленията не трябва да са свързани със сексуални деяния или случаи на домашно насилие.

След приемането на протоколът от 2007 следват мониторинг и предварителна инспекция на програмите за възстановително правосъдие в общността. Докладът от предварителното изследване е представен през Октомври 2007. В докладът се съдържат много подробно описание на предимствата, трудностите и опасенията, свързани с прилагането на практиките на възстановителното правосъдие. Във връзка с последните са направени препоръки за минимизиране рискът от използването на ВП с цел избягване на наказание и/или налагане на двойно наказание и заплахи то страна на все още неформално съществуващите паравоенни формирования. След този доклад, година по – късно се прави втори доклад, който е инспекция свързана с реална акредитация, проследяваща как организациите са се справили с препоръките и изискванията от предварителното изследване. С този доклад се потвърждава акредитацията на 10 програми за ВП в общността, като се признава, че част от препоръките към програмите могат да бъдат изпълнени и след тяхната акредитация. През 2009 г., следва трети доклад, с който CRJI доказват изпълнението на препоръките от 2008.  Последният доклад, публикуван на сайта на Инспектората на Наказателното правосъие е от 2011.

„CRJI са се превърнали във важна част от доброволческия  сектор в някои части на Северна Ирландия и интегрират своите дейности като част от  мрежа, осигуряваща безопасност в местна общност. Важно е CRJI да продължи да отговаря на стандартите, които се очакват от доброволческите / общностни организации, работещи в сектора на наказателното правосъдие. Тези критерии се определят основно от агенциите за финансиране с резултати подлежащи на текуща оценка. “ Brendan McGuigan, Tom McGonigle и William Priestley

***

Винаги е интересно да проследиш как се променя едно общество, общност или група. Винаги историите post factum  са много поучителни. Тези от „тук и сега“ обикновенно са наситени с афект, тези от „там и тогава – в бъдещето“, могат да бъдат провидени като „налудност“, „абсурдност“, „Дон Кихотовщина“.

Така беше с ВП преди 15 – 20 години в България. Така е било по същото време и в Северна Ирландия. Отправната точка ни е почти един и същи исторически момент. Днес, ние вече говорим за ВП. (И е похвално, че от трима, започнаха да говорят поне 20 професионалиста). Но не можем да го интегрираме дори в закон за детско правосъдие.  Един от фактите споменати в тази статия е „Ирландски професор посети курс воден от проф. Хауърд Зер и след завръщането си …“ Продуктът от неговото завръщане е инициативата за „Синята книга“ и създаването на стратегия за въвеждане на ВП. …..