Интервю с белинда хопкинс – един от европейските гласове на вп в образованието…

Много се радвам, че имам шанса да направя точно този финал на Международната седмица на възстановителното правосъдие – с интервю на Белинда Хопкинс. За Белинда чух за първи път от проф. д-р Добринка Чанкова, която я препоръча за лектор в съвместно организираната конференция „Преосмисляне на престъплението и наказанието“ проведена през Април 2018г.  

Тогавашното ми първо впечатление за Белинда (от предварителен скайп разговор, който имахме) бе за сърдечен и топъл човек, впускащ се с ентусиазъм в нови начинания, един истински пионер по дух.  Белинда успя да въодушеви участниците в конференцията и бе един от ключовите говорители, привлекли най-голям брой участници в конференцията. 

За моя огромна радост, имах възможност да се видя вече и лично с Белинда, в началото на м. Ноември 2018. Тя бе в България по покана на колегите от ИСДП, за да обучи фасилитатори участващи в Евроейски проект „Усилване на силните страни на детето за превенция на насилието” , в който ИСДП е водеща организация. Изключително съм им благодарна, защото допуснаха  един „външен“ на проекта участник, в мое лице, да участва в това обучение. Така, с Белинда имахме възможност да поговорим доста за ВП както в Европейски контекст, така и в нашият национален. 

Представям ви някои от темите, които останаха да ме вълнуват и след нейното заминаване от България и на които тя даде някои коментари и така направихме настоящото интервю. 

Аз лично се вдъхнових от нейния подход, ентусиазъм и креативност.  Към нейното представяне мога да добавя артистизма, който носи, предпочитанията й към веганска храна и интерес към ръчно изработените предмети. 

….

1.  Белинда, би ли разкзала малко повече за твоето пътуване в света на възстановителните практики? Как  от учител по френски и испански език се превърна в една от европейските фигури в областта на възстановителните практики в образователен контекст?

Ще дам отговор на този въпрос с извадка от моя текст  „Размисли върху последните 30 години прилагане на възстановителни практики в Обединеното кралство“, публикуван в книгата „30 години социална промяна“ (2017), под редакцията на Стивън Джоунс, издание на Джесика Кингсли, Лондон.

„Още в началото на моята преподавателска кариера, в началото на 80-те години на миналия век, бях повлияна от текстовете на Паоло Фреър, Джон Холт и Еверет Реймър – всички те критикуващи основните образователни идеи и подтискането на творчеството, автономията и гласа на децата. Моите ранни експерименти с решаването на демократичните проблеми в класната стая ме накараха да се противопоставя на колегите си учители.

През 90-те г.  вече имах моите две много малки деца и се наложи да изучавам изкуството за разрешаване на конфликти „от първа ръка“. Книгата „Как да говоря така, че децата да слушат и слушат, така че децата да говорят (Фабер и Кинг 2012) беше моята ранна „родителска библия“, която все още препоръчвам в курсовете си. След няколко години майчинство се върнах да преподавам. Скоро открих, че за пореден път моите ценности и убеждения, за това какво трябва да се преподава, са в противоречие с това, което се очакваше да направя и да кажа когато нещата се объркат в класната стая. Подобно на преобладаващото мнозинство от учителите, бях получила малко, ако въобще е имало обучение в т.нар. „Управление на поведението“. И потърсих помощ за по-нататъшно обучение. Курсът „Игра с огън“ (Macbeth and Fine 2011) провеждан от LEAP Confrontating Conflict, национална благотворителна организация, която предоставя обучение за управление на конфликти и подкрепа на млади хора и професионалисти, за мен беше като „посланията на апостол Павел по пътя за Дамаск“. Това, което научих в курса, беше толкова вдъхновяващо! За пръв път осъзнах какво искам да направя в живота си, а именно: да споделям с колкото може повече ученици и педагози умения за изграждането на общности, разрешаване на конфликти и посредничество. Започнах да прилагам редовно „Кръгов процес“ в часовете, както и медиация, когато учениците загубваха енергия за активно участие.
Преживях силата на редовното прилагане на „Кръга“ и видях как този процес може да развие емоционалната грамотност и да даде на всички в кръга глас, възможност да споделят своите мисли, чувства и нужди. Видях как „Кръгът“ дава възможност на децата да решават проблеми, започват да проявяват съпричастност и състрадание. Видях доказателства за това как поведенческите проблеми и конфликтите между учениците значително намаляха, тъй като имаха редовни преживявания един с друг в кръга. Започнах да преподавам все повече и повече от моите езикови курсове, използвайки формата на „Кръговия процес“ и постигах много положителни резултати както в  академично отношение, така и в междуличностните отношения  сред учениците. И осъзнах, че искам да споделя всички тези открития с по-широк кръг от професионалисти, а не само в  едно училище.

С огромен скок и вяра, и много насърчение от съпруга ми, през 1994 г. напуснах класната стая, установих се като треньор за разрешаване на конфликти на свободна практика и се роди моята фирма „Transforming Conflict“. Едновременно с това се включих като медиатор – доброволец за решаване на проблеми между съседи, и в последствие като обучител в тези умения. Така помагнах за създаването на няколко местни услуги за медиация в общността.
В средата на 90-те години на миналия век бях на правилното място в точното време, когато полицията в Талес започна да се интересува от „нещо“, наречено „възстановително правосъдие“. Отначало не бях наясно какво е, но имах достатъчно късмет да ме финансират за въвеждането на медиация между връстници в местното начално училище. Услугата, в Geoffrey Field Junior School in South Reading, продължава да работи и днес.

Това мое първоначално включване, вероятно беше причината, поради която бях поканена да чуя австралийския полицай Тери О’Конъл, който говори в средата на 90-те години на миналия век пред полицейски, пробационни, младежки и съдебни специалисти. И поради, което вероятно бях поканена да се обуча като фасилитатор на конференцията за възстановително правосъдие и да се присъединя към обучителния екип, въвеждащ възстановителните практити сред полицейските служители в цялата страна. Бях поканена да се присъединя към други специалисти и колеги, за да обмислим как може да се използва възстановителното правосъдие в училищата.

В края на 90-те и началото на 2000-те години започнаха опитите за въвеждане на  възстановителното правосъдие в долината на Темза. Работих в тясно сътрудничество с консултантската служба за полицейско възстановително правосъдие в Темас и имах много възможности да бъда сред пионерите и ранните „осиновители“ на възстановителните практики, които помогнаха да се положат основите на това, което е практика и днес.

Между 1997 и 2007 г. започнах да чета много, като се вдъхновявах от писатели като Хауърд Зер – американски криминолог, смятан за пионер на съвременната концепция за възстановително правосъдие и Хари Мика (бел.на блога: Хауърд Зер е вече на българския пазар с „Малка книга за възстановителното правосъдие“). Пишех за връзките между възстановителното правосъдие в криминалните заведения и в училищните среди и за връзките в полета, които вече познавах добре:  разрешаването на конфликти, медиацията и кръговия процес. Първоначално това, което пишех, беше споделяно с колегите в тази област, но все повече получавах покани да говоря на конференции и събития, посаждайки семената на първоначален интерес към темата. Продължих да предлагам курсове за обучаващи се и практикуващи учители и да уча за докторантура, изследваща въздействието на обучението по възстановителни умения върху учителите. Това беше през 2000 г. когато широкото използване на възстановителните практики в училищата все още не съществуваше, но както обяснявам и по-долу, времето, в което написах докторската си теза, се оказа и времето, в което  се отчете и повишаване на прилагането възстановителните практики. 

Докторатът включва серия от казуси. Първият представен в нея е на първото държавно училище, получило обучение по възстановителни конференции. Малко преди да започна описанието на втория казус, вече бях разработила курс предимно за учители, които преминаха отвъд високата практика на конференции и въведоха неформални умения за ежедневни срещи. Този курс бе поръчан от полицията в Тамес Долинг и изпробван от персонала на отдел „Препращане на ученици в Oxfordshire“. Тогава бях поканена да обучавам служители в средно училище в Оксфордшир и представители на някои от техните препращащи им ученици от основни училища. Тази инициатива – първата по рода си във Великобритания – стана моят втори случай.
Докато се подготвях за трето си проучване, полето се разви още повече. Един наблюдаващ образователен психолог и ръководителят на отдела за включване в Северен Ланкаршър вече бяха чували за възстановителното правосъдие в училищата. След като посетили пионерските проекти, разработени от Тед и Сюзън Уахтел в Пенсилвания, се бяха устремили да разгърнат подхода във всички училища в Северен Ланкършир. Така бях поканена да обучавам всички основни преподаватели в окръга – работа, която извърших с моя разрастващ се екип от обучители. Що се отнася до късмета, много скоро след това, шотландският министър на образованието реши, че иска да бъде въведено възстановителното правосъдие във всички шотландски училища. Той одобри пилотно финансиране за три окръга: Северен Ланкаршир, Файф и Хайлендс. Тази инициатива беше оценявана от академици от университета в Единбург и Глазгоу.“

И сякаш не бях достатъчно заета в това неспокойно време, та желанието ми да запиша идеите си и визията си в книжна форма нарасна. За щастие това съвпадна с развилият се интерес към тази област на издателството Джесика Кингсли (JKP), коетго бе публикувало по-рано текстове за медиацията. Благодарна съм на Мариан Либман, че ми препоръча да работя с JKP. Така стана възможно написването на „Just Schools“ (Hopkins 2004) – първата книга по рода си в Европа и с гордост мога да кажа, че все още се смята за една от „Библиите“ в областта, за много страни по целия свят.

2. Белинда, кое е онова нещо, което така силно те привлича във възстановителните практики? Добре, може би не само едно, знам, че не е лесно да се посочи едно единствено. 

Възстановителната философия поставя междуличностните отношения в центъра на всяка институция или организация – как да ги изгради,  да ги поддържа и, когато е необходимо, да ги поправя.
Освен това възстановителната философия ни кани да мислим по различен начин за т.нар. „поведенчески проблеми“ или „дисциплинарни въпроси“, като ни отдалечава от идеята за наказването на хората, когато грешат и насърчава отговорността, като ги кара да постъпваме правилно.

3. През годините открих, че не е лесно да се обясни по ясен и разбираем начин какво е възстановително правосъдие. Макар, че това е нещо много осезаемо за всички – междуличностни отношения. Можеш ли да дадеш твоето определение.  Когато някой те попита какво е възстановителна практика, какъв е твоят отговор, обикновено. За учителите и други педагогически кадри например? Какво казваш в едно изречение?

Моето определение е това, което ме вдъхновява и ценя във възстановителното правосъдие. Страхувам се, че отговорът ми съвпада, с вече казаното по-горе. „Възстановителната философия ни кани да мислим по различен начин за т.нар. „поведенчески проблеми“ или „дисциплинарни въпроси“, като ни отдалечава от идеята за наказването на хората, когато грешат и насърчава отговорността, като ги кара да постъпваме правилно“

4. Мислейки за възстановителните практики само в контекста на образованието, каква е твоята позиция по отношение на приложимостта и кога? Откъде е най-добре да се започне? Кое е най-важното нещо, когато някой иска да започне такъв процес – да превърне стандартно училище във възстановително?

Започнете с ръководния екип – поканете ги да помислят как са свързани помежду си; как се подкрепят взаимно в трудни моменти и как решават конфликтите помежду си. Следва да се насърчи развитието на култура на редовните срещи в кръга, споделяне на мисли, чувства и нужди.
Следващата стъпка в работата е подкрепа на педагогическият в развитието на умения за укрепване на взаимоотношенията и разрешаване на конфликти, въвеждане на редовно провеждане на кръгов процес в самия екип.
След това, когато всеки има личен опит в прилагането на възстановителен подход във взаимоотношенията си с колегите, следва съставяне на комисия, съставена от персонала за внедряване на възстановителните практики. Разработване на план за действие,  привличане и прилагане и с младите хора.

5. Какво научи за ВП и за възстановителните практики в образованието,  през всичките теззи години?

Моят отговор ще се ограничи единствено до възстановителните практики в образованието, защото не работя в областта на възстановителното правосъдие, което е в системата на наказателното правораздаване.

Научих, че предлага философия за това как да живееш. То може да трансформира всяка среда, в която се въвежда, като осигурява на всеки участие. Това може да отнеме между 3-10 години, като никога не трябва да спирате да подкрепяте хората, да преразглеждате какво правите и да предлагате обучение за новия персонал, който се включва и не познава философията. 

6. Какво откри за България при първото си посещение тук?

Всички, които срещнах, бяха много приятелски настроени. Бях много благодарна, че толкова много хора говореха английски. Бе удоволствие да открия толкова вегански кафенета и ми хареса да посещавам малките занаятчийски магазини. Бих искал да се върна и да изследвам страната и отвъд града!

…

В края ми се иска да подчертая някои акценти, върху които Балинда Хопкинс акцентира в двудневното си обучение, и което бе загатнато и тук, донякъде:

При въвеждане на възстановителни практики винаги започвайте с мениджмънта, управленският екип на училището; 

Работата само с учениците, без разбиране от страна на учителите и прилагане на практиките от тяхна страна е рисково начинание. Дори по-рисково, отколкото поддържането на политика на дисциплиниране чрез наказания; 

Прилагането на възстановителни практики само от определени учители и класове също е рисково начинание, носещо след себе си множество проблеми и за учители и за ученици. 

Въвеждането на ВП в училището изисква възприемане на организацията като общност. 

Възможно е въвеждането на възстановителни практики да става от най-малките към по-големите.