Възстановително правосъдие в училище или „хуманизирането“ на една институция

Дълго отлагах темата училище и възстановително правосъдие. Все не стигах до този текст, или не исках да го пиша, защото темата ми се струва изключително важна, тежка и трудна за поставяне, на фона на множеството загуби и страдание, които могат да бъдат срещнати в един училищен двор и една класна стая. Освен това, дебатът за състоянието на българското училище е толкова дълъг и на пръв поглед без-резултатен, че още едно мнение, при това не от „експерт“ ми се струваше безсмислено. Предлагам на тези, които ще изберат да прочетат текстът до край, да го възприемат единствено като поглед „отвън“. Едно предложение първо за припомняне, че училището е общност. И второ, че в основата на философията и ценностите на възстановителното правосъдие седят междуличностните отношения.

Направих проучване (само в интернет пространството) какво е изписано на български за възстановителните практики в училище и как се възприемат, разпознават – как се препредават в нашата реалност. Един път, винаги стои проблемът с превода – как превеждаме и как разбираме отделните роли в един възстановителен процес. След това седи традиционното ни възприятие (предопределено от националният ни контекст и история), че тези роли задължително следва да са институционално обвързани и гарантирани. Трето – винаги на фокус се поставя решаването на най-тежките случаи, които не са симптом, а бурна проява на „болестта“. Последните съдържат толкова силни страдание, болка, гняв и вина, че обезсилват не само страдащите, но и свързаните с тях специалисти, приятели, близки и общности. Или поради своята сила те правят невъзможен и едновременно силно желан от всички един незабавен отговор и едно незабавно лечение. Бързото решение обаче е едно нереалистично очакване. Нещо повече, липсата на възможност за неговата бърза реализация усилва напрежението и в допълнение, често се ползва от различни заинтересовани страни, като аргумент и съпротива срещу въвеждането на процес-ориентирани и „консенсусни“ подходи и привилегироването на рестриктивни и „дисциплиниращи“ подходи.

Първите изискват време и въвличането на всички. Обикновено трудно се отчитат конкретни резултати в кратки срокове. Резултатите са устойчиви в дългосрочен план. Като един обобщен резултат – обикновено имаме повишена свързаност в групите и укрепване на общности.

Вторите мога да бъдат въведени с една заповед и срок за доказване на намеренията за дисциплиниране – например до месец, чрез налагането на няколко демонстративни по-тежки санкции. Бърз и видим, но неустойчив ефект. Последното поражда следващо засилване на рестрикциите. Като един обобщен резултат, тук имаме имитиране на включеност, отдалечаване, сегрегация в групите и общностите, псевдо-активност и все по-голямо потъване в анонимността на социалната роля и емоционална отчужденост.

За какво обаче е това предисловие и вълнение

Във все още малкото текстове на български език за ВП / RJ в училище, се усеща риск неговите практики да бъдат възприети единствено като вид кризисни интервенции. Прекалено бързо се преминава към описанието им като някакви самостоятелни техники и инструменти за решаване на конфликти. В центъра се поставя медиацията или медиаторът, което в нашия контекст е предпоставка възстановителното правосъдие да бъде сведено единствено до тази практика. Това би било, от една страна, невярно за ВП/RJ и от друга подменя/ограничава адресата на ВП/RJ до две или няколко спорещи страни. И трето, търсенето на правна рамка и институционализиране за възстановителните практики би могло да подкрепи тяхното по-лесно въвеждане, но не е задължително условие. Да кажем, че последното по-скоро внушава, че само и единствено тогава те могат да се въведат и прилагат. Така се изолира и за пореден път не се назовава истинската арена на ВП, а именно общността и отношенията в нея.

За да е възможно възстановително правосъдие, следва винаги да мислим за него и неговите практики в контекста на общността Негов адресат са не само двама или трима, засегнати от събитие / конфликт, а цялата общност или общности, към която / които принадлежат страните.

Две основни тенденции в опитите за справяне в българското училище днес.

Нека първо кажем, че за да е възможно едно добро училище е необходимо то да бъде мислено, възприемане и организирано като общност.

Общност, в която свързаността не произтича от социалните /формалните роли, които всеки заема в училищният живот, а от реална среща с другия, реални отношения – независимо от ролите. Това предполага „да видиш другият“ и излизане от анонимността, която може да предложи една формалната роля. Изисква постоянни усилия за информираност и равнопоставено участие на всички заинтересовани в училищният живот. Емоционална свързаност, взаимна грижа и отговорност от и за всеки в групата и общността.

Съвременното българско училище, в повечето случаи, е далеч от горното описание. Често го наричаме общност, но днес то е по-скоро територия / сграда, в която се срещат и взаимодействат формални групи – количествен сбор от формални роли. Животът на тази общност, освен териториално, е и времево ограничен от ритуалите по откриване и закриване на учебната година, смислово изпълнен с нивото на успеваемост и спазване на минимални държавни изисквания, брой реализирани училищни проекти и спечелени олимпиади (преобладаващи при „добрите“ примери) и брой нарушения, наказания, премествания на ученици (преобладаващи в „лошите“). „Живите“ – истинските отношения, които допринасят за социалното и емоционалното развитие на децата остават „под водата“, в скритата част на „айсберга“. Те са извън фокусът на възрастните и стават видими, само ако са в двата края на скалата на формалния живот на училището: успех, високо академично постижение или вандалски акт, агресия и страдание в училищния двор.

Втората тенденция е далеч по-слабо изразена и постижима. Обикновено се наблюдава във и заявява от малки, частни училища или някои държавни – определяни като елитни. Не бива обаче да се забравя, че често „елитността“ се определя от академичните постижения, а не от цялостното емоционално развитие и психична зрялост на учениците.

Друг израз на тези две тенденции, освен самоопределението на училищата и амбициите за развитие и постижение на възрастните, които ги управляват, са позициите на родители и други заинтересовани страни – гласове идващи от обществото, въобще. Спомнете си дори новините от тези дни – позиция на синдикатите за въвеждането на балообразуваща оценка „възпитание“.

Срещу тази позиция можем да сложим движения на родители и движения за „демократично образование“ стремящи се към цялостно преобръщане на мисленето за и организацията на образователната институция. За официалната държавна позиция, като, че ли все още те са по-скоро аутсайдери и маргинално стоящи спрямо обществените нагласи по тази тема.

И така, в момента се оказва, че масово добрите училища свързват своето високо качество и постижения с високи академични резултати и сигурност, която се осигурява основно чрез мерки за охрана и наблюдение. Отговорът на това е повишен стрес, емоционална незрялост на учениците и все по нарастваща невъзможност за конструктивно справяне при възникващи помежду им конфликти.

Какво означава прилагане на ВП / RJ в училище

Първо, това означава, че в културата на училищната общност се интегрират и прилагат ценностите на възстановителното правосъдие

Второ, означава в центъра и животът на училището да бъдат поставени отношенията между всички участници в училищната общност

Трето, означава възникващите предизвикателства и проблеми, да бъдат разрешавани чрез възстановителен подход и свързаните с него практики.

Какво носи възстановителният подход за училището

позитивна общностна култура
ненасилствен, изцяло ориентиран към нуждите на всеки участник, независимо от ролята му, отговор. Тук под ненасилствен се има в предвид, както намаляване на конфликтите и агресията, така и намаляване на дисциплинарните наказания, като форма за справяне с нежелани поведения
равнопоставено участие на всички
овластяване на всички заинтересовани страни: учители, ученици, родители, общност
желание и активно участие в учебен процес и в дейности, част от общностния живот в училище
повишени постижения и развитие
превенция и намаляване на девиантно и делинквентно поведение
активно партньорско участие на групи, организации от общността, в която е разположено училището – допълнителен ресурс

Как това се доказва от различни изследвания

„Мозъчните изследвания подкрепят възстановителния подход. Съществува голямо количество доказателства в областта на изследванията на мозъка, които показват, че вниманието, мотивацията и ученето са движени и ръководени от емоции. Тези понятия се отнасят не само до академичните среди, но и към ученици, изучаващи нови модели на поведение. Отговорът на интервенцията („RTI“ – подход, целящ ранното идентифициране на нуждите на учениците в процеса на учене и израстване) повиши осведомеността на училищата за необходимостта от включване на интервенции от първи ред, които се отнасят до академичното обучение, както и до социалното и емоционалното развитие, наричано понякога „relational literacy“. Приемането на възстановителния подход силно подкрепя преподаването и практикуването на умения от „relational literacy“. Основен принцип на възстановителния подход е, че взаимоотношенията са от основно значение за ученето и развитието. В едно възстановително училище всички възрастни моделират този принцип във взаимодействието си с учениците и помежду си. Възстановителният подход се фокусира върху това как действаме в отношенията, адресираме проблемите, управляваме дисциплината и разрешаваме конфликти. Когато разчитаме на истинско любопитство, съпричастност и грижа, ние помагаме на учениците да усвояват и подобряват уменията си за взаимодействие с другите, като същевременно подобряват връзката си с нас и с училището. Основната хипотеза за възприемането на възстановителен подход към подобряване на училищния климат и култура е, че учениците са по-щастливи, по-кооперативни, постигат по – високи знания и са по-склонни да направят положителни промени в поведението си, когато тези, които са в позицията на власт правят нещата заедно с тях, а не вместо или за тях.“

…

Възстановителния подход е възможен във всяко училище. Няма „подходящи“ и „неподходящи“. Инициативата може да бъде на педагогическия съветник, на родителите – през училищното настоятелство, на учители и партньори на училищата. Въвеждането и прилагането на възстановителният подход не отнема ресурси, а напротив. Единственото, което е важна предпоставка е група съмишленици и ключови фигури за училищния живот да подкрепят неговото прилагане и създадат възможност за неговото въвеждане чрез няколко обучения и съпътстваща подкрепа до окончателното му интегриране в училищната общност.