Възстановително правосъдие: ролята на общността. Част I

От създаването на Блога „Възстановително правосъдие в България“ до сега, по разбираеми причини, бе обърнато повече внимание на основни понятия, принципи и ценности във въстановителното правосъдие. Отделено бе място за различните подходи и до колко те могат да бъдат определени като възстановителни или не. Част от статиите бе посветена и на полета, където най-често се развиват възстановителните практики: наказателно правосъдие, затвори, училища. Макар, често хаотично качвана, информацията в блога вече има съдържание свързано с основни въпроси, които поставя ВП и неговата практика. Една от особеностите – едно от условията, които постоянно присъстват, но без да му е отделено много специално внимание е участието на общността. Общността като арена на която се разиграват всички процеси, общността като заинтересована страна, общността като целево поле за развитие и прилагане на възстановителните практики.

В тези първи дни от новата 2018 г. ще Ви представя няколко текста посветени именно на ролята на общността. Средата, в която всички се срещаме и можем да допринесем за развитието и запазването на хармонични и балансирани отношения, с намалено страдание и увеличена сигурност и зачитане на всички страни.

Първият текст, който Ви предлагам е Докладът „Възстановително правосъдие: ролята на общността“, представен на Годишната конференция на Академията за наказателно правосъдие, Бостън, март 1995 г. от Пол Макколд, преподавател в Old Dominion University, Норфолк, Вирджиня, департамент по Социология и Наказателно правосъдие. Оригиналният и пълен текст може да прочете в електронният архив на Международният институт по възстановително правосъдие.

Докладът представлява прекрасен „поглед отгоре“ на бързо развиващите възстановителни практики в Северно-Американската действителност, поставяйки важните въпроси за една нова правосъдна парадигма, целяща активното участие на гражданите и едно равнопоставено третиране на всяка една от страните, в това число и трудната за формулиране и описание „общност“.

Докладът е от 1995, което озачава, че отразява част от дебата в тогавашното американско общество. Малки части от текста, отразяващи тази минала актуална тематика е съкратена, за да не „заглушава“ изключително точните и добре описани процеси и тенденции представени от автора. Друга част, която е изключително близо до настоящите за нас процеси и българският дебат за правосъдие, е оставена.

Давам си сметка, че в дните след едно толкова тежко и жестоко престъпление, като това в Нови Искър, обществеността е изключително чувствителна към темата за наказанието и справедливостта. Нещо повече, настоящият текст може да бъде възприет като циничен или дори арогантен, имайки предвид актуалната тематика…. Публикувам превода на този доклад, защото той поставя въпроси, които са предизвиквателство и предпоставка за едно сериозно преосмисляне и анализ на съвременния български контекст. Препращат ни към размисъл за собствените ни общности и усилия; към резултатите от един процес на отчуждение, неуспешна реформация и възможности, въпреки това.

….

Въпреки липсата на достоверни емпирични доказателства, че наказанията от всякакъв вид или размер намаляват престъпността, американските политически институции продължават да се борят с престъпността именно по този начин. Митът, че наказанието може да предотврати насилието (Pepinsky & Jesilow, 1985) изглежда рядко се оспорва. „И тъй като хората се учат от естеството на процесите, в които участват, както и от целите на тези процеси, трябва да обърнем по-голямо внимание на това, което процесът преподава и как се преживява“ (Harris, 1991). Какви уроци преподава нашата система за наказателно правосъдие, ориентирана към подчинение и послушание? Ако можехме да се справим с престъпността само със смъртоносна доза отмъщение……

….

Налице е нарастващо количество литература за един алтернативен подход към наказателното правосъдие. Възстановителното правосъдие предлага различна „парадигма“ за престъплението и отговорът на обществото – и се предлага като заместител на съществуващата система за наказателно правосъдие (Zehr & Umbreit, 1982, Weitekamp, 1991, Galaway, 1989).

ВП не е просто друга техника, която се опитва да разреши старите проблеми на наказателното правосъдие. Това е практика, която съдържа възможности за решаване на нов проблем – неадекватността на самата система на наказателното правосъдие, оцеляваща от криза до криза, опирайки се на една остаряла философия – тази на голото отмъщение. (Marshall, 1992, p.)

Парадигмата се измести след като започнаха да се проявяват последиците – отхвърляне на наказанието, като отговор на конфликта. Тази перспектива (ВП) израсна от работата с жертвите на престъпления и усилията да им се помогне да намерят изцеление.

„Принуждаването на извършителя да страда не успява да облекчи страданието на жертвата, нито унижението на правонарушителя да изтрие унижението, претърпяно от пострадалия“ (Karmen, 1990, стр. 31).

Възстановителното правосъдие разглежда престъплението като конфликт, като нараняване на личните взаимоотношения и „собствеността“ на участващите (Christie, 1977). ВП заменя „наказанието“ на извършителя, като въздаване на справедливост, с опити да се лекуват „раните“ на всички участници в престъплението / конфликта: жертва, нарушител и общност. Престъпността е сериозна форма на междуличностни конфликти, включващи конкретни вреди (Zehr, 1990, стр. 184). Престъплението е само един тип или ниво на междуличностен конфликт, което става престъпление, когато има сериозно нараняване на лице или имущество.

Конфликтите са собственост на жертвата, нарушителят и местната общност. Жертвите са хора, които са пряко наранени от престъпление. Жертвата може да не е лице, per se, в случай на имуществено престъпление срещу бизнеса. Жертвата също може да бъде общността, ако имуществото в общността е повредено. В противен случай общността има пряк интерес към конфликта, но не е жертва.

„Престъплението е нараняване на хора и нарушаване на взаимоотношения“ (Zehr, 1990). Общността, членовете на семейството на жертвата и дори членовете на семейството на нарушителя са вторични жертви и имат нужди, пряко свързани с престъплението и произтичащи от него. Това е много по-различно от разглеждането на криминалното деяние като престъпление срещу държавата, обществото или общността.

Също така, нарушителят не е жертва. Независимо, че повечето нарушители имат предишни истории на виктимизация и всеки от тях има съответния нарушител, това не е въпрос на настоящите отговорности, произлезли от собствения му акт на престъпно поведение.

Жертвите на престъпления имат различни нужди, създадени от вредите, които те понасят като резултат от престъплението. Загубата на контрол и подреденост в живота на жертвите често е по-вредна от всяка физическа или материална загуба. Те трябва да придадат смисъл на престъпното събитие, за да възстановят предсказуемостта и реда в живота си. Жертвите на престъпления се нуждаят от оправдание, че това, което им се е случило е погрешно и незаслужено. Те се нуждаят от възможности да изразят и да потвърдят своя гняв и болка. Жертвите трябва да възстановят чувството за контрол и безопасност в живота си (Zehr, 1990).

Сред потребностите на жертвите е нуждата нарушителят да осъзнае истинските измерения на причинените от него увреждания върху тях, както и на техните семейства и приятели. Ако нарушителят може да бъде накаран да оцени причинената вреда и да развие искрено чувство на разкаяние, жертвата може да има шанс да се излекува емоционално от вредата и да продължи живота си. Актът на задържане на извършителея е възможност и първа стъпка от един дълъг път към изцелението на жертвата. Той може да е и началото на истинското изцеление и на нарушителя.

Нарушителите не трябва да бъдат наказвани. Те трябва да бъдат държани отговорни. Истинското отговорно поведение означава поемане на отговорност за резултатите от собственото поведение. На нарушителите трябва да се позволи и да бъдат насърчавани да помагат в решението „какво ще стане от тук насетне“, за да поправят сторенето. Какво лично те могат да направят, за да отменят вредата, която са причинили. Само чрез овластяване на нарушителите в този процес ще могат да се научат да поемат отговорност – да се научат да бъдат отговорни.

…..

… съчетаването на интересите на жертвите и очакваната от тях справедливост и терапевтичните ефекти търсени за нарушителите, изисква напълно различна теоретична перспектива.

Нито една теория за наказанието не предлага равнопоставеност за жертвите и техните потребности. Това, че няма теория за наказанието, която да е подходяща за решаване на потребностите на жертвите е очевидно незавсимо, че сегашната ни система е известна с разширяването и добавянето на мерки свързани с жертвите на престъпления. Компенсацията или обществената услуга в рамките на съществуващата съдебна система задължително ще бъде насочена към нарушителите и следователно срещу жертвите, които са предубедени (Shapiro, 1990). „Дори и когато съдилищата разпореждат компенсация и възстановяване, и решението по този начин изглежда да е в полза на жертвата, компенсацията като опция за осъждане все още включва най-вече наказателните и корективните интереси на държавата“ (Karmen, 1990, стр. 282, цитиращ Triebwasser, 1986).

Налице е вълнение, от страна на някои корективни власти в САЩ, от създаването и изпълнението на програми, които подчертано търсят (особено при непълнолетните) осъзнаване на последиците от собствените действия при правонарушителите. Федералните правителства на Калифорния и Минесота, са предприели законодателни и административни действия, за да включат обучение за повишаване на чувствителността към жертвите в програмите си за рехабилитация под името възстановително правосъдие (National Victim Center, 1994, California Youth Authority 1994). Често пъти тези програми включват компенсация на жертвите и общественополезен труд, като част от пакета от реформи насочени към въвеждане на възстановителното правосъдие, заедно с междинните системи за наблюдение и санкциониране на общността (Bazemore & Maloney, 1994, McLagan, 1992). И все пак изглежда очевидно, че всяка реформаторска концепция, изпълнявана и управлявана от корективни институции, задължително ще се съсредоточи върху нарушителя.

Едновременно с развитието на програми в тази посока се развиват и услугите за жертвите на престъпления, предлагащи програми за посредничество / помирение между жертви и нарушители (Victim Offender Mediation и Victim Offender Reconciliation Program). „Помирителните програми „Жертва – Правонарушител“, обикновено ръководени от неправителствени организации, използват преговори и посредничество, за да направят процеса на обезщетение или компенсация терапевтичен / изцеляващ и за двете страни“ (Karmen, 1990, стр. 285). Тези програми се основават на предпоставката, че престъпленията са вреди, извършени от едно лице към друго лице и че един правосъден процес изисква включването на пряко въвлечените в престъплението страни. VORPs предполагат, че извършителите дължат нещо на жертвите си като компенсация и трябва да поемат пряка отговорност пред жертвата. Подробностите за това, което се дължи, се разработват в споразумение, директно между жертвата и извършителя. Обучен посредник помага на страните да намерят взаимно удовлетворяващ начин за възстановяване и компенсация.

Програмите „жертва-правонарушиел“ са въведени в редица общности в САЩ и Канада. Много други страни развиват сходни програми, включително Япония, Англия, Германия, Финландия, Холандия и Швеция (Umbreit, 1994). В Нова Зеландия и Австралия този принцип (за въвличане в правосъдния процес на всички пряко засегнати страни) е инкорпориран в основния подход прилаган в младежкото правосъдие (Galaway, 1992, Morris & Maxwell, 1993, McElrea, 1994). Ранните резултати от проведените досега оценки на този тип програми показват успеха на този подход за жертвите, нарушителите и обществото (Umbreit, 1994). Въпреки това, като примери за прилагане на принципите на възстановителното правосъдие, VORPs / VOM трябва да се разглеждат само като част от по-голямо цяло.

Предполага се че практиката на помирение между жертви и извършители (виж повече за това в отделните практики на ВП, публикувани в блога) на престъпление не достига до структурните реквизити, предложени от възстановителната парадигма. Практиката разкрива вместо това аструктурна пристрастност, липсваща в преднамерените стратегии за справяне с взаимозависимостта на широки социални фактори, които водят до конфликт и възпрепятстват или оформят неговото разрешаване. (Мика 1992 г., стр. 561)

Какви са структурните процеси, които възстановителното правосъдие предлага, за да промени социалните неравенства и ценности, които допринасят за извършването на престъпление на улицата? „Въпросът, кйто тогава изниква е „Дали програмите и организациите за помирение могат да бъдат по-чувствителни и да отговорят на по-широкия профил на конфликта, който включва епизодите на престъпност и причините за нейното проявление“ (Mika 1992, стр. 563). Прекаленото съсредоточаване върху процеса на спасяване на отделните жертви и нарушители може да отклони вниманието от основните причини в обществото, които непрекъснато водят до безкрайно възпроизвеждане на жертви и нарушители.

Тъй като възстановителното правосъдие е започнало да кристализира като парадигма едва отскоро (бел. от блога: това твърдение е валидно за периода на доклада – 1995), се очаква системите за прилагане на възстановителното правосъдие да включват впроцес на развитие и грешки. Онези, които изпълняват различни програми, несъмнено имат различен дневен ред. „Има толкова много различни цели и изтъкнати ползи, че не могат да се направят широки изводи за ефективността на сега действащите програми“ (Karmen, 1990, стр. 296). Има опасност да обещаваме повече от възможното в осъществяваните реформи в наказателното правосъдие (Griset, 1987). Важно е това „възстановително“ движение ясно да очертае своите теоретични принципи.

Отговорът на това „аструктурно пристрастие“ в подхода на възстановителното правосъдие може да се намира в най-малко проучената страна – общността. Определянето на ролята на общността в парадигмата на възстановителното правосъдие е от съществено значение за завършване на теоретичният конструкт. Докато отделни „граждани“ на общността са включени като доброволни посредници или доставчици на услуги за посредничество, компенсация, обществени услуги, осведомяване на жертвите или VORPs, имаме неуспех във включването и разгръщането на силната роля на общността и за самата нея. „Определянето на начини за операционализиране на възхитителната идея за предизвикване на по-активно участие на общността в процеса на помирение остава неуловима задача.“ (Harris, 1989, стр. 35) Самостоятелното гражданско участие в процеса на правосъдие е ценно начало.“ (Harris, 1989, стр. 35). 8

В общество с ценности, наблягащи на гражданското участие в държавните дела, увеличаването на участието на гражданите не изисква допълнителни оправдания: целта е достатъчна сама по себе си и не е необходимо да се защитава като постигаща някои по-дългосрочни ползи. Увеличеното участие на гражданите ще се осъществи по два начина: 1) граждани станали жертва на престъпление и 2) преговарящи по случаи, доброволци. (Galaway, 1989, стр. 112)

И все пак, парадигмата винаги се представя като равнопоставено включваща жертва, правонарушител и общност. Разбира се, от общността се очаква повече от едно похвално увеличение на участието на граждани доброволци и участието на отделните жертви и нарушители.

Много концептуална работа следва да бъде извършена … Много проблеми остават неразвити или без отговор. „Общността“ е често използван – трудно уловим термин, с който се злоупотребява. Какво означава това и как може да й се даде реалност във възстановителния подход? Каква е правилната роля на държавата? (Zehr, 1990, стр. 221)

Как авторите, публикували текстове за възстановителното правосъдие, са видели ролята на общността във възсановителната парадигма, откакто Zehr зададе тези въпроси?

Очаквайте прегледа на Маккол в следващата публикация.