Автор: Марияна Илчева, старши анализатор, Правна програма, Център за изследване на демокрацията, докторант по наказателен процес, Правно-исторически факултет, Югозападен университет „Неофит Рилски“
Текстът представя експозето, представено на 31 май 2019, част от конференцията „География на възстановителното правосъдие в България“. Съдържа представяне и преглед на инфраструктурата, посрещаща потребностите на жертвите на престъпления у нас. Засяга правната и институционална рамка и съответните политики. Гледната точка на автора съчетава възгледите на юриста-изследовател със значителен обем споделен опит от доставчици на услуги и препоръки за по-нататъшно развитие на инфраструктурата, включително в посока въвеждане на възстановителни практики.
Настоящото кратко изложение относно състоянието на инфраструктурата, посрещаща нуждите на жертвите на престъпления, се базира на дългогодишния опит на Центъра за изследване на демокрацията – интердисциплинарен институт за обществени политики, „прокарващ мостове“ между академичните изследвания и политиките – в работата по изследване и защита на правата и потребностите на засегнатите от разнообразни престъпни деяния, които българското наказателно-процесуално право в сравнително ограничен легалистичен план нарича още „пострадали“.
Под „инфраструктура“ тук разбираме преди всичко заинтересованите страни, които се занимават с нуждите и правата на жертвите. Тези страни са институции, някои от които пряко ангажирани с правата и защитата на жертвите – правоохранителни органи, Прокуратура, съдилища. Немалко са и институциите обаче, които се занимават с пострадалите покрай други свои функции и правомощия – здравни и социални органи, органи за закрила на детето, звената, които осъществяват правна помощ. Пряко ангажираните институции полагат редица усилия за (само)обучение относно специфичните нужди на жертвите, а предизвикателствата пред непряко ангажираните са още по-големи и минават пред осъзнаване на ролята им по „пътя“ на жертвите през системата и промяна на манталитета, все още диктуващ на места, че престъпленията и засегнатите от тях са „работа единствено на полицията“.
Ангажирани с жертвите са и редица неправителствени организации (НПО) – както подпомагащи – доставчици на услуги, с държавно и/или проектно финансиране, така и изследователски институти, които играят огромна роля в проучването и вграждането в национален контекст на добри чуждестранни практики и въвеждането и спазването на международните стандарти.Редица организации се занимават и с двата типа дейности, така че между профилите на двете групи се наблюдава немалко преливане. При НПО ключова е ролята на финансирането по проекти с донори от ЕС или други финансиращи схеми и институции/организации – без него редица от дейностите, особено в областта на изследванията, не биха могли да съществуват, то поема и част от специализираното подпомагане (правни, психологически консултации и т.н.). Обратната страна на „грантовете“ също е известна – те не могат да осигурят устойчивост на предлаганото и то, неподкрепено с бюджетни средства, често изчезва с края на съответните инициативи.
Част от инфраструктурата по подпомагането на жертвите е и нормативната уредба. Наред със законодателството на Европейския съюз и с международните стандарти, които България усвоява и прилага с различна степен на успех, националното законодателство е разпръснато в множество по вид и степен нормативни актове, което създава условия за празноти и противоречия. Ключови международни задължения на страната, като например съчувствието, с което трябва да се работи с жертвите, се откриват в подзаконови и даже вътрешноведомствени по характер документи. Вследствие на състоянието на законодателната уредба липсва и ясен ангажимент за хармонизация между изпълнение на целите на наказателното производство и спазването на правата на жертвите. Възможности за възстановителни практики са заложени в съвсем принципен план, без конкретизация, което на този етап ги прави формално неприложими.
В рамките на инфраструктурата относно жертвите, не е за подценяване мястото на политиките и обществения дебат. Дългогодишните наблюдения на практици и изследователи показват, че липсва цялостна политика относно всички жертви на престъпления, а секторни политики има относно жертвите на трафик, донякъде жертвите на домашно и основано на пола насилие и децата жертви, всичко това заради поетите от страната ни международни ангажименти. Пак във връзка с такива международни ангажименти обаче, България търпи критика заради липсата на специална уредба и политики за групи като жертвите на престъпления от омраза и на сексуални посегателства. В обществения дебат липса необходимата задълбоченост и основаване на доказателства и експертни познания – залага се на личните истории на жертвите, които да „обосноват“ все по-сериозна, даже свръхкриминализация на нови и нови категории актове. Не се откриват предпоставки за подробно обсъждане на проблемите от практиката и за вземане на информирани законодателни решения.
Събирането на информация и изграждането на капацитет чрез специализация и обучение на заинтересовани страни са неочевидни на пръв поглед, но ключови елементи от инфраструктурата, обслужваща нуждите на жертвите. Поради липса на единни критерии и индикатори, всяка институция и организация събира собствени данни, без елементи на сравнимост, което до голяма степен стеснява възможностите за информирани политики, основани на доказателства. Що се отнася до специализацията и обучението, извън текущата специализация на правоохранителни и съдебни органи за работа с деца, липсва такава за работа с жертви на престъпления, което причинява тяхната вторична виктимизация и почти изцяло препятства ефективното им участие в производството и възстановяването им към нормален живот.
Последно, но не и по важност, в рамките на инфраструктурата следва да се спомене отново и финансирането. То може да бъде от държавния бюджет, за част от услугите за жертвите и за финансова компенсация, както и за проекти срещу домашното насилие. Не е публично известен обаче подробен, базиран на индикатори, анализ на ефективността на това финансиране, който да насочи държавата към обоснована визия за неговото бъдеще. Редом с държавното стои проектното финансиране, за което вече се отбеляза, че не осигурява необходимата устойчивост на финансираните дейности. Нещо повече, напоследък то привлича недобронамереното внимание на „противници“ на чуждестранните „грантове“ и отвлича вниманието на държавата и обществото от нужния цялостен анализ за какво следва да се осигуряват бюджетни средства и какво следва да бъде финансово обезпечено на проектен принцип. Вследствие на непоследователно финансиране и липса на цялостна политика липсва и система за насочване с ясно разграничение на функциите между институции и доставчици на услуги.
Какви са пътищата за подобряване на инфраструктурата, посрещаща нуждите на засегнатите от престъпления?
На първо място, нужно е „консолидиране“ на законодателството чрез „кодификация“ на уредбата за жертвите във връзка с наказателното производство, включително на отношенията между него и гражданските заповеди за защита на жертвите на домашно насилие, както и намесата на лицата за подкрепа на пострадалите, която понастоящем не е закрепена и може да бъде отказана от съответния орган във всеки момент. Необходимо е и издигане на ранга на практическите разпоредби относно подпомагането поне до законово ниво с цел уеднаквяване на практиките и гарантиране на спазването им от всички заинтересувани страни. На ниво закон следва да се уреди и общ механизъм за насочване на жертвите между отделните институции и организации, които им предоставят услуги. Що се отнася до възстановителните практики, евентуалното им по-подробно законодателно уреждане следва да се предхожда от широки консултации със заинтересовани лица с цел промяна на общественото възприемане, че престъплението е „работа само на полицията“ в посока осъзнаване, че то е проблем на цялото общество.
В извънзаконодателен план, както вече се спомена, е необходим анализ на ефективността на досегашното държавно финансиране и поставяне на ясни приоритети пред бъдещото отпускане на средства. Специални усилия следва да бъдат положени за обучението и специализацията на достатъчен брой представители на институциите във всяка област на страната, за да се осигури адекватно спазване на правата на жертвите без оглед на това къде се работи с тях. Следва да се подобри и събирането на информация по единни критерии, включително анализ на статистиката от досъдебните и съдебните производства, която да улови по-точно, в динамика, участието на жертвите и различните проблеми, с които те се сблъскват.
Възстановително правосъдие в България 