Когато училището се превърне в амвон

Този текст е провокиран от статията на адв. Снежана Стефанова, която си струва да прочетете. Статията ме накара да споделя своите размисли не толкова за самия предмет „Религия“, колкото за начина, по който водим обществените дебати по важни за нас въпроси. А има ли по-важен въпрос от този как ще растат нашите деца? От месеци чета аргументите „за“ и „против“ предмета „Религия“ и все по-често си мисля, че спорим за отговора, без да сме си задали истинския въпрос.

Струва ми се, че този дебат е симптом на нашата ескалираща тревога – захранваща се от постоянните новини за насилие, инциденти, отпадане на грижата за себе си и за Другия. Постоянно сме във френетични опити да се справим чрез активизъм от всякакъв порядък – политически, научен, екологичен, миротворчески… Всеки един от тях сам по себе си не е лош. Но всеки остава „сам за себе си“.

И независимо от цялата тази активност, активизмът на заедността е в огромен дефицит!

И сега се случва нещо особено.

В центъра на обществения дебат застава детето.

И това е дебат с развитие.

В началото отправна точка бяха Правата на детето. Нещо, за което години наред редица активисти радееха! Преминахме през темата – създадохме нови закони, цяла нова инфраструктура за закрила и грижа.

Не се справихме добре…

Дебатът остана отворен – видимо нахлуващ през нестихващите новини за насилие, извършено над и от деца; през превръщането на системата за закрила в административен апарат поради липса на достатъчен капацитет за справяне; през прехвърлянето на случаи от институции към социални услуги и обратно – без закрила.

И застинахме в това.

Следващата тема, с която се захванахме, беше дебат, който продължава вече повече от десетилетие. Дебатът за детското правосъдие – отново трудно решим.

Позициите са непримирими – и не по въпроса дали най-важно е детето!

Вече няма специалист, който да не употребява в своя език израза „най-добрият интерес на детето“! Все едно това отсъства от естествената, нормална човешка логика на всеки родител – поне в условията на относителна нормалност!

В центъра на дебата стои въпросът как да подходим, за да го „поправим“, така че То – Детето, да се развива пълноценно, да не бъде увреждано и да не уврежда… И когато се заслушам в аргументите, сякаш чувам, че най-важното е „да не ни безпокои, ако обича“! И този дебат стои отворен…

Институции са се хванали „гуша за гуша“ в почти смъртоносна схватка, за да решат чия е отговорността, къде трябва да стои този въпрос, в кой закон и как да се погрижим за Детето, така че едновременно с това да се разтоварим от последващата отговорност.

С днешния фокус на дебата върху детето, който всъщност минава през неговия „втори дом“ – училището, отново обсъждаме какво да направим, каква програма да въведем, така че да оформим, моделираме и научим Него – Детето, на „добродетели и ценности“.

Защото ако „го научим“, то сякаш ни гарантира поне две неща за светлото бъдеще – спокойствие и усещането, че сме си свършили работата като родители и като общество; може би и да превържем собствената си нарцистична рана – като родители и като общество!

В цялата тази история, в центъра на която стои Детето и неговият „най-добър интерес“, има поне три основни линии, които непрекъснато се повтарят:

1. Разделяме света на „за“ и „против“, като сме абсолютно неспособни да удържаме сложността на ситуацията, тежестта на емоциите на участниците, в това число и своите. Разцепваме света на „добър и лош“ и така сложността става поносима, а решението – по-лесно за намиране. Обикновено то се съдържа в нашето собствено разбиране! Затова и закони се пишат „на коляно“ за седмица-две и се внасят с абсолютната убеденост и ентусиазъм, че сме открили решението. При това с такава разпаленост и настървение, че всъщност по-важен в дебата става въпросът не какво е решението, което носи търсената промяна, а кой е прав и кой не в дебата. Всъщност това отдавна не е дебат. Прилича на война, в която ще победи този, който е по-силен.
2. Вярваме във всесилието на институциите. Очакваме, че те могат да „поправят“ онова, което самите ние не можем да поправим в отношенията си. И тук намираме поредния парадокс. Товарим институциите с очакването „те“ да решат проблема. А когато трябва да следваме правилата, реда и закона, на които самите институции се подчиняват, ги посрещаме с недоверие.
3. Семейството изглежда така, сякаш е нещо отделно от Детето, независимо какво пише в закона… Даже въпреки това, което пише в закона. Често усещането е, че Детето е в центъра и за него спорят институции, активисти… а гласът на семейството остава поет от Похода за семейството. И да, можем да продължим да се чудим защо толкова здравомислещи хора подкрепят този поход.

Докато няма място за гласа на семейството и докато той липсва на сцената на дебата, здравомислещи хора ще правят походи.

Как да включим семейството в този дебат, когато най-често го включваме, за да илюстрираме колко е неспособно да се погрижи за Детето?

Всъщност какво правим с детето?

Превръщаме го в арена на конфликта и в носител на надеждата за нас.

Това е същото дете, което има нужда от нашата грижа, закрила и обич. Все искаме да направим нещо за него. Нещо на него. Все в неговия „най-добър интерес“. И все не успяваме да направим нещо заедно с него.

Може би истинският въпрос не е дали в училище трябва да има предмет „Религия“. Истинският въпрос е дали сме готови като възрастни да изградим отношения, в които децата да се научат как да живеят заедно, как да принадлежат и как да останат себе си.